Сп. Море, 5-6,2006, Кап. Васил Дачев

Несправедливо в историята понякога остават в забвение видни личности, определяли облика на морската ни родина. И докато животът на болшинството моряци протича в прегръдките на морската стихия, за малцина “невидими” труженици той е свързан с глъбините на морето. Става дума за подводничарите. Колко професионални морално-психически и физически качества се изисква от тези хора “извън стандарта”, за които службата им в подводните лодки е гордост и чест. Те наистина заслужават уважението и признанието на обществото.
Пионер на тази най-мъжка между мъжките професии в България е капитан І ранг Рашко Серефимов. В неговите юношески години военният флот на България едва открехва хоризонтите на своето развитие. Корабите са по-малко от пръстите на ръцете, но възрожденските и патриотични дръзновения на младежта от свободна България устремяват своите мечти и дела за прогреса на родината. Един от многото, отправили взор към родното небе, е Рашко Серафимов.
Той е роден на 16 януари 1875 г. в с. Аджар, в близост до Карлово. Дали затова, че в тена му са заложени бунтовните и свободолюбиви дръзновения на неговия родственик Васил Левски, дали защото Балканът е раждал и ражда големите моряци на новоосвободената родина, но през 1892 г. курсовете на призванието го отвеждат в Морската академия в град Триест.Три години след това той вече е един от първите български моряци с офицерско звание – мичман ІІ разряд. През 1897 г. Серафимов завършва военното училище в София с перспектива – укрепване на току-що проходилата Дунавска военна флотилия. Деловите му командирски качества го определят за офицер на борда на първия български крайцер “Надежда”, вдигнал български флаг в Бордо-Франция – през месец октомври 1898 г.
Нека си припомним, че крайцерът е бил най-големият за времето си български военен кораб със 717 тона водоизместване, дължина 67 м, широчина – 9,4 м. Двете парни машини с мощност по 3100 к.с. му обезпечавали 17 възла скорост. Въоръжението му било по две 100-мм, 65-мм и 47-мм оръдия и две 381-мм торпеда. Истинско страшилище за времето си, въпреки че не е бил ползван по предназначението си.
Да се върнем към Рашко СерафимовПроявеното му усърдие и ученолюбие го изпращат на специализация във флота на Франция. През 1899 г. на борда на ветроходната фрегата “Мелпомена” той кръстосва водите на Средиземно море и Атлантическия океан.
В паметните майски дни на 1879 г., в русенското пристанище на Дунав, по повеля на княз Дондуков-Корсаков, Русия предоставя безвъзмездно на новоосвободената държава десетина свои кораба от Руската Дунавска флотилия. Един от тях е “Взрыв”. Построеният в Англия кораб е имал стоманен корпус с водоизместване 250 тона, дължина 33 м, и широчина – 6 м. Красивият за времето си кораб е бил с две странични колеса, с които развивал около 15 км/ч. Понеже “Взрыв” е първият български учебен кораб, ще си позволя малко история и за него.
След построяването на кораба одисеята му протича в действителност под знака на Мелпомена. Гръцки собственици го кръщават “Юлия”, “Екатерина”. Руснаците го ползват като минен заградител до вдигането му на българския флаг, а в будапещенските заводи е взето решение да бъде отново продаден. Но бушуващата Сръбско-българска война го изпраща на боен пост на границата край река Тимок и го ползват за транспортен кораб на боеприпаси и продоволствие за българската армия.
Новата му орисия не е по-ласкава. На 17 май 1887 г. корабът е преименуван “Асен”, а три години след това – здаличен от списъците на флотилията като негоден за бойна служба. Съобразителни и далновидни морски труженици решават корабът да бъде преустроен във ветрходен кораб за обучение на морски кадри. Истински героизъм са проявили русенските корабостроители от старото корито да направят красива ветроходна баркантина, което е най-значимото постижение на нашите корабостроители след Освобождението.
Големи надежди са отправени към кораба като ковачница на морски кадри. Тези надежди оправдава неговият командир Рашко Серафимов. За съжаление, само три години. През 1904 г. старото корито си казва думата – корабът е вързан в лимана на Русе и след 46 години служба на реката и морето завършва одисеята му.
Корабът спуска флаг, но не и командирът му. Лейтенант Серафимов специализира кронщадският офицерски курс и става първият български офицер на подводна лодка. И не само това. Той се изявява при провеждане на учебни торпедни атаки и е първият в историята офицер, който провежда успешна торпедна стрелба без ползване на перископ. Българският офицер е бил образец на човек със силна воля, разум, спокойствие и психическа съвместимост и солидарност с членовете на екипаж, работещи при тежки физически и психически натоварвания в подводните плавания. Девиз на талантливия български офицер е бил, че в морската битка побеждава екипажът, а не корабът. Затова с голямо усърдие Серафимов е способствал за повишаване професионалната подготовка, воля и решимост на своите подведомствени моряци и офицери.През 1905 г. Серафимов е удостоен за командир на торпедоносеца “Храбри” и в продължение на шест години не само че провежда безупречна служба, но се изявява като публицист и общественик. Написва “Описание на българския черноморски бряг”, “Морска стратегия” и е инициатор за създаване на комитета “народен флот”. Той е и пръв негов председател.
Теоретическите си познания Рашко Серафимов прилага по време на Балканската война. Мъжествено и със себеотрицание на 21 ноември 1912 година той участва в атаката срещу мощния и модерен турски крайцер “Хамидие” край нос калиакра. В най-голямата и успешна битка на българския военен флот за всички времена той е участвал като доброволец на торпедоносеца “Строги”. С хаотичния огън на корабните батареи на турския крайцер е била пробита димовата тръба на торпедоносеца, а друго попадения заклинва рулевото устройство на “Строги”. Умението на командира помогнало да не попаднат под унищожителния огън на силно повредения кораб, сериозно повреден от успешно попадение на торпедо, изстреляно от “Дръзки”. Днес корпуса на “Строги” е използван за паметник на славата във Военноморския музей- Варна, пресъздаващ торпедоносеца-герой.
Като военен стратег Серафимов все повече осъзнава и настоява за приемане на въоръжение във флота подводна лодка, която успешно може да изпълнява отбранителни задачи срещу по-големи бойни единици на противник и за прекъсване комуникациите в района на Черно море.
На 25 май 1916 г. в пристанище Евксиноград при абсолютна секретност става зачисляването на немската подводна лодка УБ-8 към българския военен флот под името “Подводник № 18”. За командир е удостоен лейтенант (сега капитан-лейтенант) Никола Тодоров, зачислена към съединение на флота с командир рашко Серефимов. За любителите на статистиката ще припомня,че подводницата е действала под немски флаг в района на Средиземно море и Дарданелите. Със своите 28,10 м дължина, 3,15 м широчина и обща височина 7,40 м тя е била от типа малки подводни лодки със 128 тона водоизместване в надводно състояние и 142 – в подводно. За 22 секунди корпусът на подводницата се гмуркал в глъбините.
Съгласно клаузите на Ньойския договор на трагично приключилата за България война, българският флот е реквизиран и “Подводник № 18” скоро изгнива разграбен и унищожен в Златния рог на Босфора.
На 27 октомври 1919 г. след реквизирането на първата ни подводница командирът на съединението Рашко Серафимов се уволнява, но остава верен на морето. С частната си ветроходна яхта кръстосва водите на Черно море. На 30 май 1922 г. при посещение на пристанище Одеса заболява от холера и скоропостижно почива далеч от родината.
Български моряци, на 16 януари сведете чела и спуснете флага на корабите си наполовина в памет на първия български подводничар и 130-годишнината от неговото рождение.