Самотният разрушител тип “Железняков” - част 4

Pan.bg 19 юни 2011 | 19:12 views (3378) commentaries(0)
img Българската икономика, изтощена през войната от безжалостната експлоатация и разграбване от фашистка Германия, много бавно и трудно се възстановяваше.
Събитията от 8 и 9 септември 1944 г., объзоръжаването на флота от съветския Черноморски флот и завземането на изоставените немски складове и имущество усилиха разрухата и оскъдицата в базите на ВМС.
Пленените кораби са откарани в Кюстенджа и Севастопол, освен миночистачните катери МЧКА и някои други спомагателни катерчета. Както пише кап. ІІ ранг Петър Попов “периодът от 9 .ІХ. 1944 до края на 1945 г. бе разрушителен период на всичко старо, унищожи се напълно дисциплината и порядъкът във флота.” ( П. Попов – Спомени, архив ИД). В началото за това съдейства и поведението на безконтролни съветски моряци, които през зимата на 21945 г. стреляха с автомати по морски патици и кокошки в безлюдното пристанище и разбиха магнитните компаси на завързаните катери (единственото ни навигационно богатство) заради глицериновия спирт.
Складовете за специално морско имущество и интендантските и хранителни складове бяха празни. Запасни части за ремонти липсваха, а ремонтната работилница едва успяваше да се справи с поддържането в строя на миночистачните катери и други дребни ремонти.
Държавният резерв бе празен. Варненското пристанище бе окаяно пусто – корабните места на кея и магазините – обречени на бездействие.
Затова появата на ескадрения миноносец “Железняков” през септември 1947 г. беше като тътен на бомба, Тунгуски метеорит (руснаците още нямаха своя атомна бомба) и ВИСНА НА ИКОНОМИКАТА НА СТРАНАТА със страшна сила, която не можеше да осигури издръжката на един, пък бил той и стар, ескадрен миноносец. След две години, когато “Железняков” беше заменен с новия и съвременен “Георги Димитров” (“Озорной”), обстановката се утежни още повече, въпреки че бяха предприети мерки поне котелна вода се произвежда в района на варненската морска база и бе доставено известно количество гориво – флотски мазут. Бавно и постепенно се създаваха и други спомагателни дейности по поддържането на тези големи кораби като текущи планово-предупредителни ремонти (ППР) с наличните корабни запасни части и оскъдния базов ЗИП (запасни части и прибори), осигуряване магнитния контрол на корпуса и др.
Но да се осигурят корабите цялостно за живот и дейност в мирно време, да се подготвят за бойно използване и да им се извършат поне текущи и докови ремонти у нас




нямаше никакви възможности. Затова ескадрените миноносци на българските ВМС се базираха във варненската военноморска база като на преден (изнесен) пункт за базиране. Тук командният състав и целият екипаж си беше у дома, а корабът като техническо и бойно средство пребиваваше. И ако говорим за него одухотворено, той тъгуваше и мечтаеше за своята главна база – Севастопол. Там се осигуряваше основното му поддържане (ремонти и докуване, полигонни изпитания, снабдяване със ЗИП и специални имущества), а така също използване на учебните кабинети, провеждане на някои стрелби и тренировки в полигоните. Там нашите моряци живваха и намираха и опора, и опит, и съвет, и материално осигуряване. ТАМ ТЕ СЕ УЧЕХА!
Въпреки неимоверните усилия и достижения на нашите моряци по усвояването на “Железняков”, той едва не бе погубен окончателно в България поради неудовлетворителното материално-техническо осигуряване.
Заставен да използва за гориво сурово земно масло, той повреди всичките си котли, а единият беше окончателно изваден от строя. В Севастопол, след като бе предаден на съветските моряци и ремонтиран, той възкръсна като феникс (а не беше бракуван, както твърдят някои автори). Освен разнообразните задачи, които изпълняваше, той се превърна в школа за няколко съветски командири, които изчакваха новите си ескадрени миноносци БИС – още строящи се в Николаев. Нашите моряци и особено катерниците, които този кораб доведе във Варна още през лятото на 1950 г., си спомнят вълнуващата маневра на заден ход на нашия приятел и другар капитан-лейтенант Салолан Степан Степанович (по-късо вицеадмирал, известен командир на различни съединения надводни кораби). А това какъв рекордьор по старост бил “Железняков”, на което се дължала неуспешната “единствена проведена с него торпедна стрелба... и че артилерийският му боезапас бил направо опасен” са приказки на момчето, което вместо да си учи уроците по оръжията и боеприпасите във ВВМУ се е занимавало с “кораби от хартийки” – приказки, предназначени за хора далеч от военноморското дело. Това не е проява на черна неблагодарност от моя страна към талантливия морски поет Чони Чонев, посветил ми стихотворението си “Флагман”, отпечатано в сп. “Български воин”, № 7, 1985 г., което ми е предал с дарствен надпис.
В Севастопол нашите моряци намираха топъл прием и решаваха нуждите и въпросите си без формалности и почти безвъзмездно, за дребни копейки и често за бутилка поморийски винен дестилат или бренди “Сълнечв бряг”. Но това не се дължеше само на братските чувства и славянска обич на руснака към българина. То бе само на повърхността.
Фактически действаше инерцията на съветските власти, зададена от Сталин още през август 1947 г. и края на 1949 г., когато се честваше гръмогласно 70-годишния юбилей на вожда, а ескадреният миноносец “Озороной” се задържаше с предаването. Тогава само едно обаждане по телефона от Москва ускори нашия гаранционен ремонт и ходови изпитания след него и всички наши заявки бяха на първо място в дневния разпорядък на Главната база (ГБ) Севастопол. От този случай се възползва умело и задълго командването на щаба на Черноморския флот и особено неговият началник-щаб, тогава все още вицеадмирал Горшков Сергей Григориевич (по-късно командващ ЧФ и главнокомандващ ВМФ на СССР),който превърна тази практика в своя политика – да гледа на корабите от българските ВМС като на свои.
Но вече след 1952-53 г. вниманието към ескадрения миноносец “Георги Димитров” (пък бил той и бившя “Озорной”) от страна на командването на Черноморския флот беше значително ослабено, а по-късно и съвсем се загуби. И то не защото го нямаше адмирал Горшаков, който получи повишение с назначение в Москва. Ескадрените миноносци от Проект 30, проектирани и спуснати на вода преди войната, достроени след войната с коригиран Прект30-К са преходен проект. За тяхното дострояване флотът се е съгласил през 1946 г., опасявайки се да не остане без нови есминци в случай на война. Затова те бързо и лесно са обречени.
Съветските корабостроителни заводи в т.ч. Николаевският завод 200 вече пускаше масово един след друг (“как блинчики”, както говореха нашите руски приятели( новата серия ескадрени миноносци Проект –30 “Бис”. Кораборемонтните заводи и докове бяха претоварен4и, а ескадрените миноносци 30-К безнадеждно отпаднаха от вниманието на командването със своите недостатъци и липса на запасни части. Не случайно текущият ремонт на кораба през 1950-51 г. вместо за 3 месеца, бе изпълнен за 7, а през 1952-54 средният ремонт вместо за 6 месеца – за 17 месеца.
Ето това отношение на съветското командване към нашите заявки може да се нарече и първия удар по престижа на е/м “Георги Димитров” пред Генералния щаб (ГЩ) на българската армия. Защото макар и не всичко, но при ремонта се заплащаха вложените материали и трудът, което не беше много, но в ГЩ ревнуваха и брояха всеки лев, отпуснат скъпернически за флота.
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

РЕГИСТРИРАЙТЕ СЕ, ЗА ДА КОМЕНТИРАТЕ СТАТИЯТА!


Регистрирай се

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker