Първата българска действаща подводница получена от Германия през 1916 година UB-18, всъщност е мини подводница. Водоизместването е около 180 тона и въпреки това е въоръжена с 4 торпеда и малко оръдие. Пристига от немско на части, изпратени по железницата. След като е зачислена към флота във Варна, градът повече не е обстрелван от руски кораби.
На 14 октомври предната година към морската ни столица се насочват линейният кораб “Императрица Мария” (12 оръдия с калибър 305 мм) и броненосните крайцери “Евстатий”, “Йоан Златоуст” и “Свети Панталеймон”. С тях са и леките крайцери “Памят Меркурия” и “Кагул”. Те изстрелват срещу Варна над 250 снаряда с калибър 305 мм и убиват 27 българи. Изчезват на пълен ход, щом от пристанището излизат двете базирани там немски подводници.
Точно заради това българското правителство поръчва UB-18. Във флота го наричат "Подводник-18". Появява се дори на пощенска картичка. В хода на Първата световна война България иска Германия да изпрати поне още 3 такива подводници. По ред причини този експорт не е извършен.
По клаузите на Парижкия мирен договор от 1947 година България не трябва да има подводници във флота си. На следващата година Съветският съюз се скарва жестоко с Титова Югославия заради кроежите му за Балканска Федерация и се взима решение за ударно повишаване на боеспособността на българската армия и флот. За капак по това време ние сме в ужасни отношения с Турция и Гърция.
Така тук са изпратени първите три руски подводници от проекта “М” или “Малютка”, както още е известен. Това са подводници с бордови номера 202 “Рыбник Донбаса”, 203 “Иркутский рыбник” и 203, която така и не получава официално име.
Пристигат и два руски екипажа за обучение на български подводничари. За първи командир на дивизиона подводници е назначен Ванцислав Карагюлев, който досега е служил само като обикновен матрос. Иначе е завършил столарско училище и големият му плюс - има партиен билет. Веднага след първото пробно плаване успява да скара и трите екипажа, и шашва руските инструктори с некомпетентността си.
Така този партиен некадърник е освободен от поста. На негово място са назначени кадрови възпитаници на Морското училище от Царско време - Минко Стаевски, Рашко Лютов и Иван Бодев. Всичките са от випуск 38 и 37 година. На 18 август 1954 година трите подводници влизат официално в състава на флота с бордови номера 41, 42, 43. Базирани са за постоянно във Варна.
Малютките имат подводно водоизместване 351 т. Дълги са 50 метра. Имат широчина 4,4 м. и газене 2,6 м. Развиват скорост над и под вода съответно 12,5 и 6,7 възела. Въоръжени са с по четири носови торпедни апарата. Имали са и артилерия, която по-късно е снета от въоръжение. Службата им във флота е кратка. През 1956 Донбаският и Иркутският рибар са върнати на Съветския съюз. Тук остава само тази с бордови номер 43, която служи до 1958 година.
При извеждането от експлоатация бивши матроси молят флота да я запази като атракция и музеен експонат във Варненската морска градина. Началник-щабът на флота - капитан първи ранг Николай Бояджиев, смайва всички с отказа си и малоумното обяснение, че дори изкарана от въоръжение, тази подводница представлява военна тайна. По това време проектът е безкрайно остарял - малютките са разработвани още преди войната, а на Северния полюс атомната “Наутилус” вече е забила американското знаме.
Вместо трите малютки във флота ни влизат двете много по-големи и мощни подводници от проект 613. Техни първи командири са капитан Иван Фиданчев и капитан-лейтенант Тодор Георгиев. - Още за UB-18
Източник: http://www.marica.bg/,''SVODKA.START.BG''