Горещи новини
- Зеленски: Имах страхотен телефонен разговор с Тръмп
- Шолц потвърди разпадането на коалицията, инициира вот на доверие към правителството си
- ISW за атаката на украински дронове срещу руски кораби в Каспийско море
- Атака с дронове: изгорени складове, гаражи, сервиз, ресторант и бизнес център в Киев
- Украински анализ: Изборите в САЩ и последиците от тях за Украйна
- Politico: Байдън планира 6 млрд. за оръжия за Украйна , преди встъпването в длъжност на Тръмп
- Зеленски подписа закони за продължаване на общата мобилизация и военното положение
- Зеленски ще посети Унгария за първи път след началото на войната
- ГЩ, Украйна: Създават се нови бригади, вместо да се попълват съществуващите
- ГЩ, Украйна: 99 сражения на фронта, най-горещите в посоките Покровски и Курахов
Полковник Никола Петров, заслужил летец
I. Изтребителите по време на Първата и Втората световна война (сп. „Криле”, бр.7/1986 г.)
Въздушният бой води началото си от Първата световна война (1914-1918 г.). Оттогава той непрекъснато се изменя и допълва с нови елементи и схващания. Главни причини за тези качествени промени са новите видове бойни самолети и бордово въоръжение, непрекъснатият ръст и професионалното майсторство на летците.
Първите въздушни боеве са характерни с това, че в тях участват летци и самолети, които не са били предназначени за борба с други летателни апарати във въздуха. Но още в самото начало на войната са създадени условия и предпоставки за развитие на въздушната война. Заедно със строителството на самолети разузнавачи, коригировчици, щурмовики и бомбардировачи започва строителството и на самолети изтребители.
Интересно е в тези години схващането за характера на въздушния бой. Много военни специалисти считат, че той ще прилича на морски бой, от което правят извода, че на самолетите трябва да се поставят подвижни картечни установки. Но още първите въздушни боеве показват погрешността на този извод.
Затова самолетите започват да се въоръжават с една или няколко картечници, неподвижно закрепени към тялото и насочени за стрелба по направление на полета. Много скоро опитът потвърждава, че борбата с такива типове самолети може да се води също от самолети изтребители. Така например, за да се лиши противникът от възможността да води безнаказано въздушно разузнаване и коригиране огъня на своята артилерия, изтребителите подавят противодействието на изтребителите на противника и отразяват налета на неговите разузнавачи и коригировчици, което по същество говори за възникване на първите въздушни боеве.
Редица военни специалисти и изследователи от онова време, включително и известният съветски изследовател на тактиката Л. Н. Лапчинский в книгата си „Въздушният бой” стигат до извода, че въздушният бой се развива като борба между единични изтребители, в която победата се диктува от летците асове. През 1918 г. в редовете на изтребителната авиация на Франция има 1500 летци. Във въздушни боеве по време на войната са унищожени 2049 неприятелски самолета, от които 908 от 52-ма летци асове (майстори). Общо 105 летци асове от авиацията на Антантата са унищожили по време на войната 2033 самолета от всичките 3138 унищожени самолета на немската авиация. А в тези въздушни боеве са участвали няколко хиляди въздушни бойци. Както посочва Лапчинский, приведените цифри нагледно показват една картина на „разделение на труда”.
Всеки от асовете на въздушния бой имал свой почерк, което определяло разнообразието на способите за водене на въздушния бой. Но като правило всички са се стремели да имат предимство във височина, да се сближават на минимална дистанция с противника, като използват максимално елемента внезапност. Немският ас Имелман пише: „Аз съм обезоръжен, докато съм ниско.” Основателят на тактиката на немските изтребители Белке счита, че „главното във въздушния бой е вертикалната скорост”. А английският ас Бишоп казва: „Осъществяването на внезапност при атаката е съпроводено с работа, която изисква голямо търпение.”
Книгата на английския летец от онова време О. Стюарт - „Тактиката на въздушния бой”, написана през 1928 г., е посветена на опита на летците, които имат най-големи успехи във въздушните боеве. Изложените в нея въпроси по тактическата, огневата и псохологическата подготовка на летците изтребители не са загубили своята актуалност и в наше време.
При обучение на изтребителите Стюарт държал да се подчертава факта, че въздушната война е ново явление във въоръжената борба и че тя няма никаква приемственост от войната на суша и море. Тя е подчинена на свои правила, има свои способи и начини и изисква от хората, които я водят, особена подготовка и опит.
Въздушният боец трябва да умее не само да сваля самолети на противника, но и сам да не позволи да бъде свален от него. Това най-често е постигано от летци, които са имали определен, предварително съставен план за действие.
Внезапността създавала превъзходство за атакуващия. Затова летецът във въздуха трябвало да се ръководи от тактическия принцип – да видиш и откриеш врага пръв и да останеш колкото се може по-дълго незабелязан от него.
В крайна сметка успехът във въздушния бой можел да се придобие от изкуството на летеца да пилотира самолета и от познаването и умелото прилагане на тактиката.
Военните специалисти обаче не игнорират и огневата подготовка. В книгата си „Тактика на въздушния бой” немският ас Рихтхофен споделя впечатления от действията на млади летци, които твърдели, че се доближават до противника на 10 метра, а те реално са били на 1000, което от своя страна силно е влияело на точността и ефективността на стрелбата. Оттук и неговият извод, че обучението по стрелба трябва да се води паралелно с обучението по тактика.
Но и това не било достатъчно за въздушния боец. Във всеки бой предварителната увереност и морална устойчивост гарантирали половината успех. Летец, който при сближение с противника по най-решителен начин проявява намерение да приеме боя, вече се намирал на пътя на победата макар да не бил произвел до това време нито един изстрел.
Трудно било да са определи пътят към обучение на летателния състав за постигане на морално превъзходство над противника. Безусловно като едно от основните средства за това се считали знанията.
В края на Първата световна война летците преминават към груповия въздушен бой. Формата за построяване на бойния ред се диктува от три основни изисквания: да бъде колкото се може по-малко уязвима въздушна мишена особено за зенитната артилерия на противника; да дава възможност за огнева поддръжка в групата по време на боя; да дава възможност за маневриране и наблюдение на въздушното пространство. Но като цяло теорията и практиката на груповия въздушен бой по онова време нямали завършена форма. Считало се, че бойният ред на групата трябвало да се изменя и самолетите да се престрояват едни спрямо други в зависимост от конкретната обстановка. По общо правило групите изтребители се ешелонирали в дълбочина и по височина с такъв разчет, че да осигурят за себе си внезапно нападение. В повечето случаи при среща на групите изтребители въздушният бой се разпадал на множество индивидуални въздушни боеве.
През Втората световна война достиженията в радиовръзката, а после и в радиолокацията оказват съществено влияние на тактиката на ВВС. Авиационните командири вече могат да предават заповеди и разпореждания на екипажите от своите съединения и непрекъснато да ръководят действията на подчинените. Летателно-тактическите характеристики на самолетите значително се подобряват. Скоростта, таванът и скороподемността на изтребителите се увеличават три пъти в сравнение с тези на изтребителите от Първата световна война. Въоръжението става по-мощно, по-сложни са прицелните устройства. Но всичко това е едно усъвършенстване на старите образци. По същество изтребителят си остава стара система оръжие, но с по-високи характеристики.
Способите за водене на въздушния бой почти не се изменят и на изтребителите се поставят същите бойни задачи - прикриване на войските, съпровождане на бомбардировачите и осигуряване на разузнавателните самолети. Както и по време на Първата световна война, командирите се стремят да си осигурят числено превъзходство във въздуха. След първото стълкновение на групите бойните редове се разпадат на звена и даже на единични самолети за довършване на въздушния бой.
Радиовръзката съдейства за оказване на помощ на изостаналите и излезли от боя екипажи, а така също за точно информиране на командира за моментната обстановка.
Авиационните съединения - били те авиокрила, ескадрили или отряди, се състоят от тактически единици. Двойката изтребители е неделим боен елемент. Екипажите от двойката се намират през цялото време заедно и действат като едно цяло.
Групата бомбардировачи или разузнавателни самолети са прикривани от изтребители за непосредствено съпровождане (ескорт), които летят обикновено малко по-високо и назад. Самият ескорт, „привързан” към групата, е прикриван от друг ешелон изтребители, който има по-голяма свобода на маньовъра. По такъв начин се създава многослойно построение от изтребители, което включва няколко ешелона, поддържащи помежду си тактическо взаимодействие. Самите изтребители, предвидени за водене на въздушен бой, се делят на ударна и прикриваща група, при което ролите им могат да се сменят в зависимост от обстановката. Въздушният бой по време на Втората световна война се характеризира като групов и маневрен, чиито черти и принципи в много случаи са запазени и в съвременния въздушен бой.
I. Изтребителите по време на Първата и Втората световна война (сп. „Криле”, бр.7/1986 г.)
Въздушният бой води началото си от Първата световна война (1914-1918 г.). Оттогава той непрекъснато се изменя и допълва с нови елементи и схващания. Главни причини за тези качествени промени са новите видове бойни самолети и бордово въоръжение, непрекъснатият ръст и професионалното майсторство на летците.
Първите въздушни боеве са характерни с това, че в тях участват летци и самолети, които не са били предназначени за борба с други летателни апарати във въздуха. Но още в самото начало на войната са създадени условия и предпоставки за развитие на въздушната война. Заедно със строителството на самолети разузнавачи, коригировчици, щурмовики и бомбардировачи започва строителството и на самолети изтребители.
Интересно е в тези години схващането за характера на въздушния бой. Много военни специалисти считат, че той ще прилича на морски бой, от което правят извода, че на самолетите трябва да се поставят подвижни картечни установки. Но още първите въздушни боеве показват погрешността на този извод.
Затова самолетите започват да се въоръжават с една или няколко картечници, неподвижно закрепени към тялото и насочени за стрелба по направление на полета. Много скоро опитът потвърждава, че борбата с такива типове самолети може да се води също от самолети изтребители. Така например, за да се лиши противникът от възможността да води безнаказано въздушно разузнаване и коригиране огъня на своята артилерия, изтребителите подавят противодействието на изтребителите на противника и отразяват налета на неговите разузнавачи и коригировчици, което по същество говори за възникване на първите въздушни боеве.
Редица военни специалисти и изследователи от онова време, включително и известният съветски изследовател на тактиката Л. Н. Лапчинский в книгата си „Въздушният бой” стигат до извода, че въздушният бой се развива като борба между единични изтребители, в която победата се диктува от летците асове. През 1918 г. в редовете на изтребителната авиация на Франция има 1500 летци. Във въздушни боеве по време на войната са унищожени 2049 неприятелски самолета, от които 908 от 52-ма летци асове (майстори). Общо 105 летци асове от авиацията на Антантата са унищожили по време на войната 2033 самолета от всичките 3138 унищожени самолета на немската авиация. А в тези въздушни боеве са участвали няколко хиляди въздушни бойци. Както посочва Лапчинский, приведените цифри нагледно показват една картина на „разделение на труда”.
Всеки от асовете на въздушния бой имал свой почерк, което определяло разнообразието на способите за водене на въздушния бой. Но като правило всички са се стремели да имат предимство във височина, да се сближават на минимална дистанция с противника, като използват максимално елемента внезапност. Немският ас Имелман пише: „Аз съм обезоръжен, докато съм ниско.” Основателят на тактиката на немските изтребители Белке счита, че „главното във въздушния бой е вертикалната скорост”. А английският ас Бишоп казва: „Осъществяването на внезапност при атаката е съпроводено с работа, която изисква голямо търпение.”
Книгата на английския летец от онова време О. Стюарт - „Тактиката на въздушния бой”, написана през 1928 г., е посветена на опита на летците, които имат най-големи успехи във въздушните боеве. Изложените в нея въпроси по тактическата, огневата и псохологическата подготовка на летците изтребители не са загубили своята актуалност и в наше време.
При обучение на изтребителите Стюарт държал да се подчертава факта, че въздушната война е ново явление във въоръжената борба и че тя няма никаква приемственост от войната на суша и море. Тя е подчинена на свои правила, има свои способи и начини и изисква от хората, които я водят, особена подготовка и опит.
Въздушният боец трябва да умее не само да сваля самолети на противника, но и сам да не позволи да бъде свален от него. Това най-често е постигано от летци, които са имали определен, предварително съставен план за действие.
Внезапността създавала превъзходство за атакуващия. Затова летецът във въздуха трябвало да се ръководи от тактическия принцип – да видиш и откриеш врага пръв и да останеш колкото се може по-дълго незабелязан от него.
В крайна сметка успехът във въздушния бой можел да се придобие от изкуството на летеца да пилотира самолета и от познаването и умелото прилагане на тактиката.
Военните специалисти обаче не игнорират и огневата подготовка. В книгата си „Тактика на въздушния бой” немският ас Рихтхофен споделя впечатления от действията на млади летци, които твърдели, че се доближават до противника на 10 метра, а те реално са били на 1000, което от своя страна силно е влияело на точността и ефективността на стрелбата. Оттук и неговият извод, че обучението по стрелба трябва да се води паралелно с обучението по тактика.
Но и това не било достатъчно за въздушния боец. Във всеки бой предварителната увереност и морална устойчивост гарантирали половината успех. Летец, който при сближение с противника по най-решителен начин проявява намерение да приеме боя, вече се намирал на пътя на победата макар да не бил произвел до това време нито един изстрел.
Трудно било да са определи пътят към обучение на летателния състав за постигане на морално превъзходство над противника. Безусловно като едно от основните средства за това се считали знанията.
В края на Първата световна война летците преминават към груповия въздушен бой. Формата за построяване на бойния ред се диктува от три основни изисквания: да бъде колкото се може по-малко уязвима въздушна мишена особено за зенитната артилерия на противника; да дава възможност за огнева поддръжка в групата по време на боя; да дава възможност за маневриране и наблюдение на въздушното пространство. Но като цяло теорията и практиката на груповия въздушен бой по онова време нямали завършена форма. Считало се, че бойният ред на групата трябвало да се изменя и самолетите да се престрояват едни спрямо други в зависимост от конкретната обстановка. По общо правило групите изтребители се ешелонирали в дълбочина и по височина с такъв разчет, че да осигурят за себе си внезапно нападение. В повечето случаи при среща на групите изтребители въздушният бой се разпадал на множество индивидуални въздушни боеве.
През Втората световна война достиженията в радиовръзката, а после и в радиолокацията оказват съществено влияние на тактиката на ВВС. Авиационните командири вече могат да предават заповеди и разпореждания на екипажите от своите съединения и непрекъснато да ръководят действията на подчинените. Летателно-тактическите характеристики на самолетите значително се подобряват. Скоростта, таванът и скороподемността на изтребителите се увеличават три пъти в сравнение с тези на изтребителите от Първата световна война. Въоръжението става по-мощно, по-сложни са прицелните устройства. Но всичко това е едно усъвършенстване на старите образци. По същество изтребителят си остава стара система оръжие, но с по-високи характеристики.
Способите за водене на въздушния бой почти не се изменят и на изтребителите се поставят същите бойни задачи - прикриване на войските, съпровождане на бомбардировачите и осигуряване на разузнавателните самолети. Както и по време на Първата световна война, командирите се стремят да си осигурят числено превъзходство във въздуха. След първото стълкновение на групите бойните редове се разпадат на звена и даже на единични самолети за довършване на въздушния бой.
Радиовръзката съдейства за оказване на помощ на изостаналите и излезли от боя екипажи, а така също за точно информиране на командира за моментната обстановка.
Авиационните съединения - били те авиокрила, ескадрили или отряди, се състоят от тактически единици. Двойката изтребители е неделим боен елемент. Екипажите от двойката се намират през цялото време заедно и действат като едно цяло.
Групата бомбардировачи или разузнавателни самолети са прикривани от изтребители за непосредствено съпровождане (ескорт), които летят обикновено малко по-високо и назад. Самият ескорт, „привързан” към групата, е прикриван от друг ешелон изтребители, който има по-голяма свобода на маньовъра. По такъв начин се създава многослойно построение от изтребители, което включва няколко ешелона, поддържащи помежду си тактическо взаимодействие. Самите изтребители, предвидени за водене на въздушен бой, се делят на ударна и прикриваща група, при което ролите им могат да се сменят в зависимост от обстановката. Въздушният бой по време на Втората световна война се характеризира като групов и маневрен, чиито черти и принципи в много случаи са запазени и в съвременния въздушен бой.
Други публикации
Напиши коментар