Близкият изток – апокалиптичният сценарий не е необходим

Pan.bg 21 юни 2015 | 13:07 views (4258) commentaries(0)
img Мирослав Зафиров: Близкият изток – апокалиптичният сценарий не е необходим
В момента наблюдаваме по-скоро завръщането на САЩ на полето на Близкия изток, ако въобще можем да говорим за това, че Вашингтон е "напускал" региона.
Стратегията на САЩ в Близкия изток
БГ НЕС


Опитът на американската администрация да насочи интереса си към други направления сякаш бе торпилиран от лавинообразните събития, случили се в арабския свят. Действията на САЩ по време на мандата на Хилари Клинтън като държавен секретар /2009-2013/ и стремежа страната да се ангажира с въпроси от стратегическия дневен ред в Югоизточна Азия, Китай, региони, които са от изключителна важност за САЩ, в крайна сметка бяха по-скоро подчинени на необходимостта да се "спасява" Близкия изток.

image
За съжаление обаче случилото се в Близкия изток, и по специално в Сирия, принуди Вашингтон и американската администрация отново да насочи поглед и да започне да обмисля стратегия за излизане от кризата в Близкия изток. Дали тази стратегия е особено успешна? Аз не бих се ангажирал да правя оценки. Шансът да бъде подпомогната сирийската опозиция - тази, която действително можеше да се нарече светска, като че ли бе подминат през 2012 г. Впоследствие процесите в страната се радикализираха, за да стигнат до сегашното си състояние.

Кризата се разрасна и сякаш бе забравено, че нейният генезис в никакъв случай не беше този на "Ал Кайда" или Фронт ал Нусра. През 2011 г. загинаха деца в резултат на проявено насилие от страна на полицията в гр. Дера`а. Социалното недоволство премина в граждански бунт, който ескалира в открито противопоставяне между население и режим. За съжаление отсъствието на ясна визия - политическа или друга, доведе до това да се изпълни "пророчеството" на сирийския президент Башар ал Асад, че пожарът ще обхване и други държави.

Ирак

В момента ние виждаме един нестабилен Ирак, който въпреки помощта на международната коалиция за борба с ИДИЛ все още е изправен пред опасността да не защити своето съществуване като единна държава. Наложителна е една допълнителна оценка и едно допълнително усилие в посока на това какъв трябва да бъде планът за преодоляване на кризата. Допускам, че ще бъде необходимо да продължи съчетаването на политическия с военния подход. Кризата в Ирак, опасността от ИДИЛ и радикализацията на част от иракското население са резултат от нарушен социален и етноконфесионален баланс. Това е известно. Когато говорим за стратегия, подход спрямо Ирак, важно е да се замисляме за детайлите. Да, Ирак е държава, която като че ли е поделена между основните етнически и религиозни групи, но е и държава, която независимо от мащабната инвазия на ИДИЛ успя да се противопостави. На ръба на институционалния колапс, с подкрепата на международната общност, политическият и религиозен елит в страната постигнаха принципно съгласие, въплътено в програмата на Правителството, с ясно декларирано намерение да се спаси страната. Институциите, независимо от първоначалния шок, тъй да се каже встъпиха в длъжностите си и поеха отговорността за държавата. Ирак има функциониращо правителство, функционираща конституция, функциониращ парламент, има т.нар. три власти, които са ясно разпознаваеми - президент, министър-председател, председател на парламента. Има армия. Да, тази армия се намира в тежка криза, ала макар и подпомогната от международната коалиция и т.нар. структура на доброволческите отряди, държавата е в състояние да води външна и вътрешна политика и да отстоява в някакъв смисъл своята безопасност дотолкова, доколкото това се случва в момента. Парламентът и правителството обсъждат ключовите закони за Националната гвардия и за общата амнистия. Последният бе току що внесен за разглеждане в пленарна зала. Във външнополитически план Ирак излиза от периода на своеобразна изолация. Премиерът Абади посети редица арабски столици, току що бе на посещение в Париж и на срещата на върха на държавите от Г7. Това са важни промени и налагат съответните изводи, когато говорим за това, дали действително Ирак е основателно съизмеряван със своята съседка Сирия, поставяйки ги под общ знаменател "failed state". Аз не бих подкрепил уверено подобен паралел.

Безспорно падането на Мосул и нахлуването на ИДИЛ имаше шокиращ ефект за Ирак и политическия елит на страната. Невъзможността на армията и силите за сигурност да реагират демонстрираха тежката институционална и социална криза, в която се намираше страната преди година. Имунната система на държавата, като че ли спря да функционира. Както вече отбелязах тази криза бе преодоляна с много усилия и с подкрепата на международната общност и въпреки това, остатъчните й ефекти са все още на лице. По мрачно стечение на обстоятелствата падането на Рамади и по-голямата част от провинция Анбар беляза годишнината от навлизането на терористите. Отново възникнаха въпроси, дали страната наистина може да остане като единно цяло? За генезиса на ИДИЛ няма да говоря, защото това е обсъждано. Падането на Мосул обаче беляза завземането на почти една трета от територията на Ирак - територия на суверенна държава, за която претендира една квази държавна структура, а иначе по същество една терористична организация. Подобен прецедент е изключително опасен и не бива да се допуска отсъствието на конкретна реакция. Всяка пасивност би изпратила рискован и погрешен сигнал към ИДИЛ и нейните "присъдружни" организации относно тяхното значение и място. Намесата на Международната коалиция и действията на армията, мисля, категорично демонстрираха тази решимост за противодействие.

Към днешна дата независимо от неблагоприятните условия на фронта не трябва да забравяме, че армията и доброволческите отряди успяха да си възвърнат 30% от териториите, които бяха окупирани от ИДИЛ. Това е много важно и ни дава основание да сме оптимисти. Поредица от градове и провинции бяха отново възвърнати от силите за сигурност.

За съжаление по примера на Сирия виждаме уплаха у някои хора в Ирак, че кризата може да доведе до териториален разпад. Поради какви причини тази криза се ожесточи до степента, която ние наблюдаваме си струва да се поговори, но без съмнение ние не можем да разглеждаме Сирия и Ирак като едно цяло, колкото и това да бъде изкушаващо за някои анализатори, нека така да ги наречем. Сирия изисква доста по-сериозни усилия и най-вече една не малка част от решаването на конфликта преминава и през постигането на консенсус на много по-високо ниво на международната общност – от регионален и надрегионален мащаб.

Ислямска държава и заплахата от нея?

Редица коментатори чертаят с много черни краски опасността, която идва от ИДИЛ. Да, разбира се има опасност, но не бива да навлизаме в полето на апокалиптичните прогнози. Тенденцията, която наблюдаваме в Сирия - и за съжаление пренесла се в Ирак - по отношение на броя чуждестранни бойци, следва да бъде взета предвид. Ако за десет години конфликт в Афганистан, броят на чуждестранните бойци достига 10 000 души, то в Сирия същият брой, а дори и по-голям, е достигнат в рамките на само две-три години. Това е една много опасна констатация. Тези чуждестранни бойци, според информацията на надеждни източници, идват и от Балканския полуостров. По отношение на ИДИЛ и в частност наличието на опасност за България, вярвам, че държавата ни има достатъчно възможности, за да следи и анализира случващото се. Уверен съм, че се взимат необходимите превантивни мерки, за да не се стига до каквато и да е заплаха. Без съмнение това, което е много опасно обаче е допускането на радикализиране на обществото или поне в някои негови части. Определени сигнали от последните месеци в тази посока предизвикват тревога.

САЩ, Иран и арабските страни

Ако трябва да анализирам случващото се в Близкия изток в контекста на триъгълника САЩ-Иран-арабски държави, бих казал, че тук не става дума за сблъсък, а по-скоро за едно напрегнато съперничество за влияние. Това съперничество не започва от вчера, а от 2003 г. насам, че дори и преди това. Според историците, падането на монархията в Иран през 1979 г. "отваря" възможност за Саудитска Арабия да "смени" Иран, като се превърне от основен икономически и ресурсен съюзник на САЩ в негов стратегически политически партньор в региона. От 2003 г. насам изведнъж Иран се оказа в положение на държава, която е в състояние и има възможности да влияе на случващото се в Близкия изток. Това, което в момента се случва на територията на нейните непосредствени съседи, допълнително разширява възможностите и потенциалът на Иран да влияе. Доколко Техеран е в състояние от прагматична гледна точка да се намесва конструктивно или да съхрани своя конкретен интерес е друг въпрос и представлява тема на сериозен анализ, засягащ иранската външна политика. Това, което се случва по оста САЩ-Иран в контекста на ядрената програма без съмнение е тема на дневния ред на арабските държави, особено на тези от тях, които се намират в непосредствена близост до Иран. Не може да се говори за някаква паническа реакция от страна на тези държави. Тук има едно внимателно изчакване и наблюдение какво ще се случи, какви ще са гаранциите, които биха могли да бъдат дадени от Иран и от САЩ. Ислямската република е прекалено важна държава, за да бъде пренебрегвана и игнорирана с лека ръка. Това без всякакво съмнение се разбира не само от по-малки арабски държави в региона, но и от Саудитска Арабия. За съжаление можем да предположим, че решаването на въпроса с ядрената програма, дори по един временен начин, в някакъв смисъл ще изиграе ролята на отпушващ вентил за напрежението в Близкия изток. Би могло да се предположи, че редица кризи ще бъдат повлияни от едно такова споразумение. По отношение на другата гореща точка Ирак, по-скоро там говорим за криза на вътрешния ред и на вътрешния баланс, или на липсата на такъв. И дали Иран и САЩ ще се договорят за ядрената програма, аз не мисля, че ще има чак такова голямо значение. Йемен също е едно поле на съприкосновение между Иран и неговите съседи, което би могло евентуално да бъде повлияно от разведряването в отношенията между Техеран и Вашингтон по линия на ядрената програма.

България и арабските страни

Вярвам, че държавата на едно определено ниво, представено от нейните институции, е в състояние да следи и да прилага превантивна стратегия, която да неутрализира възможна опасност от каквато и да било крайна радикална идеология, включително и такава, която изповядва ИДИЛ.

Колкото до политиката на България през последните няколко години в Близкия изток, ние направихме поредица от стъпки, някои от тях последователни и плод на ясно дефинирани намерения, за да възстановим нашите контакти и отношения с държави, които на езика на дипломацията се наричат "традиционни партньори". С други държави бяха приложени допълнителни усилия, за да се отворят вратите за сътрудничество.

Изкушен съм да го кажа, но най-добрият пример в този смисъл са отношенията със Залива. Страната ни упорито търсеше и успя да установи отношения на сътрудничество с конкретни държави там. Независимо от многобройните критики, днес, отношенията са на много добро равнище. Налице е диалог по важни въпроси в редица сфери. Много важно е да бъдат съсредоточени усилията в посока на последователно и целенасочено отстояване на извоюваното. Все още ни липсва, като че ли рефлекс на приемственост и анализ относно това, кои са действителните ни възможности и потенциал. Впоследствие много по-лесно ще съумеем да предложим не един добър и мотивиран проект на нашите партньори. Невъзможно е да започваме всеки път отначало всеки четири години. Нека се замислим как изглеждаме отстрани.

И друго, да бъдем все още в плен на митологеми от типа на "ние сме ключов земеделски производител", "България е предпочитана туристическа дестинация" и т.н. не е достатъчно. Освен тези сфери на икономиката, които са важни и вероятно формират лицето на България, аз самият знам, че са предлагани и други смислени предложения и политики, но поради липсата на приемственост и разумен анализ за това, какъв е националният интерес ние просто ги оставихме да отмрат. Можем да ги възстановим, но трябва да престанем да пилеем ресурс – професионален и кадрови. Малко ни липсва рефлексът да отстояваме себе си на едно по-високо ниво. /БГНЕС

------------------------

Мирослав Зафиров е програмен директор в Софийски форум за сигурност, програма "Близък изток". До 2014 г. работи в Министерството на външните работи, което напуска, за да заеме експертна длъжност в международна организация, базирана в Близкия изток.

София / България
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Социални мрежи

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Морски архиви

Прочети още

Броячка