СПОМЕНИ НА СТЕФАН МАРИНОПОЛСКИ И НА ДИМИТЪР БЪЧВАРОВ ЗА БИТКИТЕ В НЕБЕТО НАД СОФИЯ

Pan.bg 09 окт 2023 | 22:07 views (1237) commentaries(0)
img pan.bg

Спомени на поручик Стефан Маринополски 652 ято от 2/6 изтребителен орляк

На 20 декември 1943г. нашият 2/6 орляк излетя с „Девоатин”-ите, воден от капитан Бошнаков. Беше около обяд. Първата противникова вълна, изсипала бомбения товар над кв. Хаджи Димитър”, отлиташе към Княжево. Откъм Сливница се появи втора вълна летящи крепости Б-24. С десен завой откъм Самоков се насочихме да ги посрещнем. Бях заместник командир на 652 ято и водех крило от четири самолета. Прецелих се в крайния бомбардировач, натиснах спусъка. Преминах по целия фронт на крепостите 500-600 м. Забелязах пламък –дали от противовъздушната артилерия, дали от някой бомбардировач или светкавица от облак?... После разбрах, че точно в тоя момент Списаревски се удря в една от американските крепости над Пасарел.
Аз продължих атаката и стана каквото исках. От крилото на един „Либърейтър” избухна огън, машината запуши, взе да пропада. Следях я известно време, докато изчезна от погледа ми западно от Босилеград. Дотам гонихме, втората противникова група и се завърнахме на летище „Враждебна”. Кацнахме без загуби. През януари 1944г. 652 ято беше превъоръжено със новите самолети Ме-109G-6, най-добрите изтребители за своето време. Вече бяхме подготвени и въоръжени за достойно посрещане на противниковите летящи крепости.
РАЗГЛЕДАЙТЕ ГАЛЕРИЯТА > > >


Спомени на о.з.полковник Димитър Бъчваров
Повод да напиша този спомен за един от въздушните ми боеве бе съобщението в нашата преса, че от 3-ти до 13-ти май 1992 г. в столицата ни ще гостуват американски пилоти, участвали в бомбардировките над София и страната през 1943 – 44г. Доста отдавна копнеех за такава среща с живи противникови летци, с които преди половин век сме воювали във въздушните простори на България. Радваше ме и това, че същите щяха да бъдат водени от Стефан Маринополски, наш летец – изтребител, принуден да емигрира в края на 50–те години в САЩ. С него бяхме изкарали войната в един и същ изтребителен полк, а след това и на летище Балчик, откъдето съм запазил прекрасни служебни и другарски спомени. Изпълнявайки своя свещен дълг към Родината преди 9-ти септември 1944г. като летец – изтребител съм имал възможност да участвам в много бойни задачи, а те не бяха малко: пресрещане и преследване на съветски, турски и английски самолети, които извършваха разузнавателни полети по Черноморското ни крайбрежие и района на Бургас – с. Факия – Елхово. Веднъж с повереното ми изтребитeлно крило преследвахме два самолета “Спитфайър” /на въоръжение в Турските въздушни сили/ от с. Факия до гр. Одрин. Впуснахме се в атака по тях, но внезапният ураганен огън на Одринската противовъздушна артилерия ни попречи да извършим атаката до край и бяхме принудени да се върнем на летище Ямбол, където бяхме базирани. Участвал съм най – активно и във въздушните боеве над страната, за един от които ще разкажа по долу.
Денят е 4 януари 1944 г. Времето над летище Марино поле е с разкъсана облачност и добра видимост. Към 12:00 ч. в командването на полка започнаха да пристигат сведения, че много четиримоторни самолети се насочват от запад към София, а скоро след това и че същите са минали над столицата и продължават към Пловдив. В този ден бях дежурен офицер по гарнизон и присъствах на обяда на войниците. Към края на обяда чух зловещия рев на сирените за въздушна тревога и излизайки от столовата до мен достигна грохота на двигателите на нашите “Девоатини”, които бяха почнали да излизат. Докато притичам до хангарите, 1/6 орляк под командването на капитан Руси Русев бе вече във въздуха. При един от хангарите заварих авиотехника Христо Бенев, от когото разбрах, че нашите са се отправили към Пловдив за да пресрещнат противника. На въпроса ми има ли изправен самолет отговорът бе утвърдителен. Поставих си бонето, а кислородната маска оставих при него, докато поискам по телефона от командира на полка полковник Васил Вълков разрешение за излитане. Първоначално той ме смъмри, че като дежурен офицер не мога да напускам гарнизона, а и че сам във въздуха ще бъда обречен на гибел, но след упоритата ми настойчивост и доводите, че заместникът ми е поел вече моите функции и че бързам да се присъединя към орляка, получих разрешението. През това време подпоручик Бенев установил някаква неизправност в мотора на самолета, с който трябваше да излетя и затова се наложи да взема друг. Качих се на него, запалих двигателя, а подофицерът Мирчо Бонев, които ми помагаше при връзване на коланите за седалката, започна да ме моли да не излитам, защото предната нощ ме е сънувал много лошо. Отговорих му шеговито, че за мен това е хубаво предзнаменование, натиснах ръчката за газ, бързо изрулирах на около 30 м пред хангара и вместо от старта завих на дясно и излетях в западна посока. Набирайки височина бързо пресметнах, че преследван от нашите изтребители, вероятната среща с противника ще стане някъде след Вакарел. И така, вече на 1800 м височина преминах над връх Богдан в Същинска Средна гора. Вдясно от мен Стара планина бе започнала да се забулва в гъсти облаци. На 3500 м пресичайки река Тополница, преминах над Ихтиманска Средна гора, навлязох в облаците и продължавайки на запад в набор на височина, излязох над тях над Софийското поле. Някъде югоизточно от София, вече на височина 5000 м изведнъж забелязах под мен 9 четиримоторни бомбардировача Б – 24 “Либърейтър”. Тези самолети имат 6–7 огневи точки с 10–12 картечници калибър 12,9 мм. Срещу групата бомбардировачи аз бях сам със своя Девоатeн–520, но въпреки това имах високо самочувствие–първо защото бях завършил Школата за висш пилотаж, и второ защото имах вече известен боен стаж. В непрекъснатото търсене на противниковите изтребители надлъж и на шир из въздушното пространство очите ми бяха станали като локатор, но такива нямаше или аз не ги виждах. Възползвах се от дадената обстановка и с голяма скорост се спуснах към по–слабо защитената част на един от бомбардировачите в групата. Прицелвайки се в двигателите, пуснах няколко серии с картечниците и оръдието. Групата се раздвижи и започна да ме обстрелва с бордовите си оръжия. Отдалечих се на “почтено” разстояние и откъм страната на слънцето започнах да набирам отново височина. Готвех се вече за нова атака, когато откъм София, излизайки от облаците, се показаха четири самолета, които отначало помислих за свои, но когато се приближиха разпознах двутелите “Лайтнинги”. В този момент противовъздушната артилерия, вероятно откъм Редута, започна да стреля, но снарядите и се пръскаха малко под нас и не можеха да ни застигнат. “Лайтинингите”, може би заслепени от слънцето или подплашени от огъня на ПВ артилерия, прелетяха на около 30 м над мен и ме подминаха без да ме атакуват. В това време аз се бях поотдалечил от противниковите бомбардировачи и успях да ги открия отново едва към Дупница – бяха 27 самолета. Не забелязах изтребителна охрана и затова се впуснах в атака от близко разстояние. Виждах, как светещите снаряди попадат в целта, но резултат никакъв. Слава Богу, че и аз не бях засегнат. За съжаление нямах връзка нито със земята, нито с нашите изтребители във въздуха. Още при излитането ми радиото започна да прекъсва и силно да пращи, така че от фразите чувах само по някоя сричка. Бях го изключил, за да не ми действа на нервите. Продължих да следвам от далеч противниковите машини, които се измъкваха все по на запад. Най–после над Кюстендил попаднах на едно съединение от 50– 60 бомбардировача. Намирах се на височина 5000 м, а те бяха около 1000 м под мен. Западно от нас на много далечно разстояние се очертаваха като черни точици 4 самолета, които се насочваха към съединението–вероятно бяха изтребители. “Спокойно, Димитре” - си казах както обикновено при някое напечено положение. Вътре в себе си бях недоволен от проведените преди това няколко неуспешни атаки срещу противниковите бомбардировачи. Може би бях наранил или убил някой от екипажите, но целта ми бе преди всичко да сваля някой от тях, затова се насочих светкавично срещу един бомбардировач от последната редица и от 50–60 м открих огън по един от двигателите му. Появи се огнен език и моторът започна силно да пуши. Оттеглих се встрани, набрах отново височина и понеже изтребителната четворка бе още далече, се впуснах в нова атака. Противниковите машини се раздвижиха и в момента, когато вече натисках спусъците на бордните оръжия, 5–6 от тях като че ли се “наредиха” пред мен и аз дадох една продължителна серия отдолу – нагоре докато не изстрелях и последния куршум. Със завой през крило преминах в стръмно спускане и в бръснещ полет прелетях над боровите гори на Осоговска планина, след което продължих на североизток. Някъде около Радомирско почувствах силно главоболие, после задушаване и изпотяване. Отворих кабината за да поема малко чист въздух, но отвън нахлу силен студ и аз я затворих пак. След това се насочих към София с намерение да кацна на Божурище или Враждебна. За съжаление над Софийското поле имаше много облаци и бях принуден да продължа за Карлово. Почувствах силно изтощение и съзнанието ми започна да се замъглява, струваше ми се, че всеки момент ще заспя. Бях на около 1500 м, когато започна да ми се гади, затова бързо отворих кабината и повърнах навън. Веднага ми стана по–леко и продължих към Марино поле, където кацнах при снежна виелица. За мое учудване самолета ми бе получил само три пробойни! Долу на земята ме посрещна подпоручик Бенев с кислородна маска в ръце и изведнъж ми светна какво се бе случило: недостиг на кислород във въздуха от 4000–5000м нагоре причинява така наречената височинна болест, която се изразява в постепенна загуба на координация на движенията и по-следващо изпадане в безсъзнание. В моя случай благодарение на тренинга, който имах и непрекъснатото напрежение по време на въздушния бой, организмът ми е успял да преодолее до голяма степен негативните последици от височинната болест, но после, когато се успокоих и слязох на малка височина, веднага почувствах промяната. Тъй или иначе всичко се размина благополучно и аз отидох да докладвам на полковник Вълков за резултата от полета и от него разбрах, че нашият орляк се е върнал обратно на летището без да може да открие противника и че поради лошите метеорологични условия над Софийското поле и останалите два орляка, 2/6 и 3/6, не са могли да излетят. Седмица след това, на14 януари/Васильовден/, полковник Вълков даде обяд в казиното по случай имения си ден, на който присъстваха много офицери със семействата си. При един тост, обръщайки се към мен, той каза на всеослушание: ”Подпоручик Бъчваров, всички данни от вашия доклад на4-ти януари съвпадат със сведенията на Въздушно-предупредителната служба на Въздушни войски, както и с тези на германския предупредителен център, отговарящ за целия Балкански полуостров. “Либърейтъра”, който сте поразил, е паднал край една ж.п. гара близо до Битоля. Вие наистина сте герой, щом като имахте смелостта да се биете сам срещу50 противникови бомбардировачи. За сваления от вас самолет ви се признават три победи! Честито!...”



Навигирайте с бутоните под снимката, за да разгледате галерията!


СПОМЕНИ НА СТЕФАН МАРИНОПОЛСКИ И НА ДИМИТЪР БЪЧВАРОВ ЗА БИТКИТЕ В НЕБЕТО НАД СОФИЯ

ПРЕДИШНА СНИМКА 1/1 СЛЕДВАЩА СНИМКА

loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Социални мрежи

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Морски архиви

Прочети още

Броячка