PAN.BG ПРЕДСТАВЯ - ТИТАНЪТ НА БЪЛГАРСКАТА ВОЕННА АВИАЦИЯ - ГЕНЕРАЛ СИМЕОН СТЕФАНОВ СИМЕОНОВ (45 години откакто орелът отлетя)

Pan.bg 25 май 2020 | 10:56 views (1140) commentaries(0)
img
Pan.bg
Нека си спомним за генерал Симеон Симеонов, на 23 май се навършват 45 години от кончината му.

СИМЕОНОВ, СИМЕОН СТЕФАНОВ

Откъси от книгата - 20 век в Българската авиация, Кой кой е? - автор Цветан Цаков

Титанът на българската военна авиация.
Роден на 9 април 1929 г. в с. Шейново, Казанлъшко в селско семейство. В авиацията се влюбил още като дете поради това ,че имал възможност да наблюдава полетите на самолетите от летищата Казънлък и Карлово. Завършва електротехникум в гр. Габрово, където влиза в младежка антифашистка група. Партизанин от Габровския партизански отряд – по-късно и командир на партизанска чета въпреки младостта си. През есента на 1944 г. постъпва във НВВУ “Г. Бенковски”, което завършва с първия (партизански) випуск (1946-1947 г.). Като курсант, вследствие на въздушно хулиганство на инструктора му, претърпяват катастрофа и остава за цял живот с черепна травма, но след продължително лечение успява да завърши училището и става пилот. Летял е на 10 типа витлови и 12 типа реактивни самолети (последен МиГ-21). Преминал е през всички летателни и командирски длъжности в авиацията. Бил е младши пилот, старши пилот, командир на звено, командир на ескадрила, командир на елитния 19-и иап, командир на 10-а иад, командир на корпус ПВО, командир на 10-и САК, зам.-командващ ПВО и ВВС по авиацията, командващ ПВО и ВВС. Извървял е пътя от курсант до генерал-полковник. Завършил е ВА “Г.С.Раковски” и Генералщабната академия в СССР “М.Фрунзе”. Авиацията беше с него и той беше пред авиацията.
Генерал-полковник. Военен пилот – първи защитил втори клас и първи защитил първи клас военен летец. Първи измежду българските летци кандидат на военните науки. Заслужил летец на НРБ №2 (след генерал Захари Захариев, 1974 г.). Автор на книгата “Закалени криле” (ДВИ, С., 1974 г.).
Починал на 23 май 1975 г.
(По биографични бележки от Стойчо Симеонов, 1997 г.)

Симеонов – Любими фрази:
“Любовта? Все още има какво да се научи за нея!”
“Кой баща познава истински баща си?”
“Аз вече съм стар, моят съвет не тежи!”
“Не искам – това не е причина!”
“Единственото ми правило е, че нямам правило!”
“Не вярвайте на светците, обичайте грешниците!”
“Дайте да пием и любим, бе, доброто вино и хубавата жена се потребяват в момента!”
“Всеки е самотен, но самотата трябва да се носи достойно!”
“Дайте да помагаме на талантливите. Бездарните сами си пробиват.”
“Какво
РАЗГЛЕДАЙТЕ ГАЛЕРИЯТА > > >




мисли началството за мене няма никакво значение!”
“Когато съдбата ти поднася лимон, опитай се от него да направиш лимонада!”
“Всички жени имат една майка, всички мъже имат еднаква съдба!”
“Забравете омразата – живейте достойно!”
“Животът е един промеждутък – това хората не го знаят добре.”

Симеонов Фрагменти: “Отровната наслада на риска”
• “Този миг като че ли беше чакан цяла вечност. В мечтите си, които понякога приличаха на бълнуване, не бях си и представял как ще започне всичко това. Тогава ми се струваше, че то ще е подобно на вихър – едно внезапно и главоломно откъсване от земята... Почувствах се прикован към машината, нейна частичка, нейна сплав. Излетяхме... ето и Балканът. Пред погледа ми се простря нещо невиждано – една безкрайна верига от върхове... Поиска ми се да пея, да крещя: “Къде сте, мили другари, виждате, аз вече летя, летя и ще летя, докато бие сърцето ми...”
• “Една нощ с Елдишев (съветски инструктор за полети в сложни метеорологични условия в 10-а иад) три пъти кацахме на летището, намирайки пистата сред мъждивата светлина на фенерите ( обикновени газени огнеупорни фенери, с които тогава е означавана полосата – Цв.Ц.). Рискът да се хвърлиш в тъмното небе носи и своята отровна наслада. Когато вече си се приземил пак не те оставя страстта да повториш още веднъж маршрута.”
• “В тясната кабина, сред създадените от човешката мисъл какви ли не прибори, има случаи, когато пилотът нощем изпитва подтискаща самотност и се връща на земята грохнал, уморен. Но при най-смелите летци тази самотност е проявление на свободния дух. Сам си, а се чувстваш господар на звездите, на изчезналите от погледа ти планини и реки. Сладостта на светкавичната скорост ме караше да дишам спокойно... Чувствах, че държа лоста в ръцете си като хирургически нож, а не знам как да действам с него – нито се бях учил, нито бях чувал... Почувствах облекчение и чак сега усетих, че целият бях потънал в пот...”
Симеон Симеонов
(Из “Закалени криле”, ДВИ, С., 1974 г.)

Симеонов Плюс (1): “Той беше велик!”
“Симеон Симеонов беше авиатор-пилот, авиатор-организатор, авиатор-реформатор, авиатор-новатор, авиатор-вдъхновител, авиатор-личност, авиатор-сърцевед,, авиатор-командир, авиатор-романтик, авиатор-практик и авиатор-другар без подобие в родната авиационна история и авиатор-професионалист от световна класа. Той бе едно чудесно единство на модернизъм и стихийност, на реализъм и нестандартност, на прагматизъм и неправолинейност, на красота и решителност, на воля и храброст на ум и нежност...
Той беше високоталантлив, високоинтелигентен и висококултурен. А такива люде не са приятни всекиму. Само че той беше освен всичко и велик (на старославянски това означава голям) мъж, но тази подробност не го засягаше. И тъкмо тук бе уязвим, тъй като пропускаше от претенциите към него (справедлив или не) да си изобретява корекции. Разчиташе главно на себе си, което, както излиза, не е било съвсем погрешно, дори напротив...”
(Из книгата на автора “Ангели от ада”, 1995 г.)

Симеонов Плюс (2): “Едно от най-големите сърца на авиацията”
“Ентусиаст, всеотдаен, жертвоготовен, истински талант в летенето. Новатор във всички направления и преди всичко в летателната работа. Способен да генерира нестандартни идеи и да защитава нешаблонни гледища. Успешно вижда крайните резултати на всяко дело и тогава се захваща с него. Едно от най-големите сърца на авиацията. Силно обичаше летците и правеше всичко за тях. Нямаше летателни задачи, които да не обичаше и да не изпълняваше изкусно и с любов. Масовик. С огромно влияние и любов сред хората. Изключителна личност. Високо надарен летец – влюбен до безумие в небето, готов винаги на риск. С висока теоретическа подготовка, отличен организатор и ръководител, отличен подчинен и изпълнител. Това, което говореше, това и правеше. Любим авиационен командир. Дерзаеше за нови задачи, изпълнявани дотогава, такъв си остана, такъв си отиде. Направи много за българските ВВС. Летец от голяма величина. В този човек нямаше страх. Той винаги пръв излиташе. Умен, добър командир. Не могат да му се опишат заслугите. Душа на всяко ново и добро дело, енергия за всеки разум. Водеща личност, хладнокръвна в живота и в небето. Радваше се на нашите успехи. Насочваше ни, обединяваше ни...”
(Из колективен портрет на С. Симеонов, направен от приятелите му – равни с него първокласни български летци, сп. “Криле”, бр. 10, 1983 г.)

Симеонов Плюс (3): “Той винаги беше пръв!”
“Каквото и да се говори за него, той все пак бе един обикновен българин, събрал в себе си всички природни дадености, с много положителни качества, но и със слабостите си, характерни впрочем за всеки един от нас. Бе личност, извисила се над всички ни със своята високоорганизирана мисъл, с ерудицията си, силната си воля и покоряващия си характер. Противоречи ли си това, което казвам? Не мисля. Тайната тук, ако я има, и ако въобще беше тайна, е, че той бързаше да живее – да, бързаше: да се изяви, да изживее мига, да допринесе нещо на този свят, да гори и увлича всички около себе си в своя ритъм на труд и живот. Предан на родината си син,, който до фибрите на душата си обичаше небето и авиацията и не жалеше ни здраве, ни време, ни сила, за изграждането и развитието на българските ВВС, за да са на степен световно ниво, както той го разбираше, и както, оказва се, така е и било. За него се говореше и в съседните нам държави с уважение, воинска почит, но и с нескрита завист. Него го плюеха, но и го целуваха...
Ако за генерал-полковник Захари Захариев казвахме, че е патриархът на българската авиация (Симеонов го нарече така на една среща с бившите командващи ВВС), то за самия Симеон Симеонов би трябвало да кажем, че той е титанът на авиацията ни, защото при него тя получи най-голяма слава и развитие. (Без това да беше тогава широко известно по понятни причини – Цв.Ц.) Когато го погребвахме, бившият командващ ПВО и ВВС генерал-полковник Христо Добрев през сълзи каза: “Животът на генерал-полковник Симеон Стефанов Симеонов беше живот светла диря!” Животът след това показа, че, първо, тая диря не беше само светла, а и вечно увличаща, и второ, че бе много скоро изтрита от съзнанието на нацията...
Но кой ще забрави, че той бе кумир за летците-пилоти, щурмани, парашутисти, за авиационните инженери, техници и всички хора по летищата на майка България? Той знаеше как така да прави, че авиацията да бъде силно заобичана от българския народ и особено от младото поколение, което прегръщаше генерал Симеонов с искрена обич и преданост. Каквото Генералът помолеше или поискаше от ведомствата или организациите за потребностите на авиацията – не му се отказваше, даряваше й се от сърце и с поклон. Авторитетът и славата му отдавна излязоха извън българските небеса и предели. Арабите често обичаха да им събира очите с вълшебния си висш пилотаж на свръхзвукови самолети. А когато Генералът почина, турският командващ ВВС, неслучайно прелитащ над нашата територия с граждански самолет, кавалерски изказа съболезнованията си за загубата на “най-добрия летец и авиационен командир на Балканите”, според него.
Под грижите и ръководството на генерал Симеонов израснаха много млади летци и командири. С помощта на съветски летци-инструктори той организира усвояването на полетите и бойното използване на самолета денем и нощем в прости и сложни метеоусловия. Беше пръв във всички нови задачи на авиацията. Пръв стана летец втори клас, пръв с още седмина негови бойни другари стана летец първи клас. Осмината пък станаха инструктори в сложни условия и обучиха голяма част от пилотите на българската изтребителна авиация, с което българските ВВС направиха качествен скок в своето усъвършенстване. Повиши се и качеството на бойното използване на авиацията. Задачите по въздушното разузнаване, стрелба и бомбомятане по земни цели, прехват и стрелба по въздушни цели ставаха все по-сложни и на по-нови самолети. Натренираха се щабовете и авиационните части по организирането на взаимодействието между родовете войски – авиация със сухопътните войски и ВМС. Реши се една много сложна задача за цялата авиация – полетите на пределно малки височини, нанасяне на удари по земни и морски цели “от ход”, т.е. при първото излизане над целта. Усвоиха се и полетите над море, както и парашутните скокове над морската ни акватория.
С големи неприятности и нарочни затруднения от командващия ПВО и ВВС генерал-полковник Славчо Трънски беше организирана и изпълнена задача за създаване на въздушен полигон от летище Толбухин (днес Добрич), Балчик и дълбоко в Черно море за стрелба по въздушни мишени (бракувани самолети МиГ-15). Тази задача изискваше конструирането на автопилот и бе поставена на специалисти от ВНВВУ. Училището се справи отлично с нея. Изискваше се също подготовка на летци “каскадьори” за включване на автопилота и последващо катапултиране. Намериха се доброволци “каскадьори”, като капитаните Желязков и Драганов и старши лейтенант Генковски...
Много загрижено се отнасяше генерал Симеонов по въпросите на летателните произшествия. По време на командването на генерал Трънски с генерал-полковник Христо Добрев авиацията се “отпуши”. Трънски мразеше Симеонов от завист към авторитета му в авиацията и българската общественост, сковаваше неговата инициатива и цялостната дейност на авиацията, така че идването на генерал Добрев се прие с облекчение и радост. Тогава впрочем се зароди странната на пръв поглед идея за превъоръжаването на 21-и иап (Узунджово) от МиГ-19 на МиГ-17 със съответни доработки. За да не се наруши бойната готовност на българските ВВС и на армията от Варшавския договор, беше поставена задачата на главния инженер на авиацията да се направят доработки на МиГ-17 за подкачване на допълнителни резервоари за гориво и допълнителни бомби и така да се увеличи тактическият радиус на МиГ-17 и неговата бомбова мощ. С други думи, “новият” стар МиГ-17 да се изравни по бойни качества с МиГ-19. Иначе самото превъоръжаване беше невъзможно и недопустимо.
Така на самолет МиГ-17 бяха монтирани допълнителни държатели за бомби и резервоари. Направиха се инженерно-щурмански разчети, цар на които беше полковник Иван Станков, тих и скромен труженик на авиацията, който по ум и подготовка стоеше на много високо равнище, но не получи съответното признание – не го удостоиха с генералско звание, каквото, както всички мислехме, заслужаваше. Проведоха се предвидените летателни изпитания с бойно използване по еквивалентни цели и те показаха, че доработеният МиГ-17 може да замести и реши задачите на МиГ-19. Но най-отговорният момент настъпи, когато предстоеше да се извърши превъоръжаването на 21-и иап с МиГ-17. Задачата не биваше да се проваля, иначе катастрофите щяха да продължат, защото МиГ-19 за цялата авиация беше вече с изтекъл ресурс и трябваше да се намали броят на тези самолети за сметка на осигуряване на повече запасни части и по-качествена експлоатация.
Какво направи в този тънък момент генерал Симеонов? Той търпеливо изчака момент, когато генерал Добрев излезе в отпуск. Това превъоръжаване се пазеше между другото и от командващия ПВО и ВВС генерал Христо Добрев, защото той беше все още нов човек за авиацията и не биваше да се товари с толкова голяма отговорност, камо ли да я поеме изцяло. Пазеше се и от самия Генерален щаб на БНА. Дори и от инженерите и техниците се криеше същността на акцията.
Превъоръжаването изобщо стана много бързо и отлично организирано. Когато генерал-полковник Атанас Семерджиев, началник на Генералния щаб, разбра, дойде в щаба на ПВОи ВВС и двамата със Симеонов влязоха в кабинета на отсъстващия командващ ВВС генерал Добрев. След около половин час излязоха възбудени и зачервени. След като Семерджиев си замина, Симеонов въздъхна и каза: “Край, ние победихме!” Каза още, че генерал Семерджиев не можел да се овладее и хванал за вратовръзката Симеонов. И му казал още: “Момченце, ще те уволня, защото ти наруши бойната готовност на Варшавския договор”. А генерал Симеонов му отвърнал: “Вие не можете да ме уволните, защото съм контингент на це-ка и защото всичко съм съгласувал с министъра на народната отбрана!” И му показал разчетите и резултатите от изпитанията. Дързостта на генерал Симеонов и тая сценка се разчули чак из щаба на Обединените въоръжени сили в москва, но за Генерала те останаха без последствия. И така, катастрофите с МиГ-19 секнаха. Много семейства се успокоиха, много средства и мъка се спестиха.
Генерал Симеонов стоеше твърдо зад престижа и социалното положение на българския военен летец: успя да издейства допълнително възнаграждение на летците за полетите на пределно малки височини, званието “Заслужил летец на НРБ”, допълнителен отдих на летателния състав на планина и море под формата на лагер-школи, създаването на женсъвети в авиоградчетата, раздаването на квартири и т.н. По негово време и с негова помощ и съдействие се осъществиха световните рекорди на българските военни парашутисти...
Природата беше щедра към него. Дарила го бе с гъвкав ум, със силни сини очи, с висока и стройна фигура, с красиво, вдъхновено и вдъхващо обич и уважение лице. Беше надарен и като мъж, което изглежда доста жени знаеха и го желаеха. Той и генерал Захариев се славеха като най-големите донжуани в авиацията. Налагаше се другите да им подражават.
От първата си съпруга Пенка, от родното му село Шейново, Генералът има три деца – Стефан, инженер-дизайнер, много умен и находчив, женен за чехкиня, едно от момчетата му се казва Симеон. Дъщерята на Генерала – Евелина, е родена втора по ред и живее с майка си. Третото дете е Христо (Рини), художник, живее и работи в Канада. Генералът осинови дъщерята и на втората си жена и й помогна да стане архитект. В гена му, както излиза, е имало заложена склонност към изкуствата и особено към художеството. Той пишеше йероглифно, малцина можехме да разчетем почерка му, но всички около него рисуваха...
Генерал Симеонов преболедува от туберкулоза, но успя да се излекува консервативно със силна храна, почивка и режим. Бързо възстанови летателната си форма и летя до 1975 г., до второто заболяване – злокачествен тумор на мозъка. Първата операция му правиха в москва хирурзите генерал Савов от България и професор Петровски, главен хирург на съветската армия в Ленинград. След операцията генерал професор Савов ми каза, че не са успели да изчистят мозъка му от тумора, за да не остане напълно неподвижен на легло, което Монката нямаше да понесе. Втората операция беше направена в София пак от проф. Савов, при която Генералът почина. Преди това той сподели с мене, че се страхува неговата болест да не излезе като на майка му. Тя бе умряла от рак на гърдата.
Генералът почина на 50-годишна възраст. Млад, пълен с енергия. Беше много волеви човек и много смел. Умееше да подчинява на волята си страха и настроението и служеше винаги за пример. Той не умееше да плува, но пръв скочи с парашут в морето.
В заключение: паралелът Захариев-Симеонов-Михов.
Генерал Захариев знаеше руски, турски френски език и притежаваше висока ерудиция. Имаше много дълбока и аналитична мисъл. Говореше спокойно, много точно и правдиво. Той създаде младата нова авиация.
Генерал Симеонов беше със същата висока ерудиция. На него ако му подхвърлиш само темата и идеята, той можеше да ти развие цял доклад. Работеше с голям размах и перспективност и постигна най-много за ВВС в тяхната история. Благодарение на него авиацията възвърна авторитета си на самостоятелен вид въоръжени сили, в състава на който трябва да влязат зенитноракетните и радиотехническите войски. До неговото назначаване за командващ на ПВО и ВВС авиацията беше умишлено поставена в унизително положение. Командваха я хора, които нищо не разбираха от авиация и пречеха на нейното развитие и усъвършенстване.
Генерал Михов стои най-близко до генерал Симеонов и по ерудиция и по интелект, и по похват на работа. Той прави много за поддържане и повишаване авторитета на българските ВВС в национален и международен мащаб въпреки трудните политически и икономически ситуации...”
Стойчо Симеонов,
Полковник от запаса, дългогодишен летец и щабен офицер – сътрудник на генерал Симеон Симеонов
(в писмо по молба на автора, 1997 г.)




Навигирайте с бутоните под снимката, за да разгледате галерията!


PAN.BG ПРЕДСТАВЯ - ТИТАНЪТ НА БЪЛГАРСКАТА ВОЕННА АВИАЦИЯ - ГЕНЕРАЛ СИМЕОН СТЕФАНОВ СИМЕОНОВ (45 години откакто орелът отлетя)

ПРЕДИШНА СНИМКА 1/4 СЛЕДВАЩА СНИМКА

loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

Задължителни полета*

Социални мрежи

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола
whitewater.bg

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Морски архиви

Прочети още

Броячка