В ПРЕДСТОЯЩАТА ПРЕДИЗБОРНА БИТКА, ДАЛИ ЩЕ ТЪРСИМ ЖЕНАТА ИЛИ ПАРАТА Е БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ – ВИНАГИ СТИГАМЕ ДО ОНОВА, КОЕТО НАРИЧАМЕ „ЗАДКУЛИСИЕ“

Pan.bg 02 яну 2017 | 11:17 views (2072) commentaries(0)
img Политически размисли в навечерието на новата 2017 година

/Извадки от едно непубликувано интервю/

Всеки по-сериозен политически анализ на случващото се в политическия живот на страната през последните месеци би започнал с основната грешка, която г-н Борисов е направил, обвързвайки мажоритарния вот за президент със своеобразен „вот на доверие” на правителството, опитвайки се да превърне една формална парламентарна процедура каквато е оставката на правителството в национална политическа криза. Трудно бих се съгласил с някои твърдения, че видите ли това било в резултат на липса на институционална култура, непознаване законите на демокрацията или прекалената самоувереност на г-н Борисов. Без да подценяваме, или игнорираме личното его и спортния дух на премиера в оставка, първоначалното впечатление бе евентуално поне за две логически хипотези.

Едната, основана повече на негови тактически съображения, е да се избегне принудителна оставка при разпадаща се управляваща коалиция през зимните месеци, докато сегашната ще разпредели отговорността върху цялата политическа класа и до голяма степен спасява егото на г-н Борисов. Другата хипотеза, която в крайна сметка се очертава като основна, съдържа стратегията за връщане на ГЕРБ „на бял кон” във властта, чрез директно възприемане на резултатите от Референдума, които променяйки изцяло изборната система, ще бетонират, чрез мажоритарната система, трите големи партии ГЕРБ, БСП и ДПС задълго в Народното събрание. Именно при тази хипотеза би могло да се търси евентуално някакво договаряне, останало извън публичното внимание.

Въобще цялостната постановка, включващата политическия водевил на г-н Плевнелиев с мандатите и т.нар. „преговори” за ново правителство би трябвало да разглеждаме повече като едно преднамерено , временно оттегляне от властта, с оглед избягване най-вече , на нарастващия рекет на партньорите на ГЕРБ в управлението, а защо не и като директен опит за минимизиране в обществото на категоричния успех на генерал Радев. Пред ежедневните малки и досадни битки, г-н Борисов предпочете генералната битка на едни предсрочни избори, в които той да докаже по категоричен начин, че „всички бягат от властта” и няма кой друг да управлява България! Тук, според мен, въпросът е дали прословутата интуиция на премиера в оставка „ … аз по краката си усещам настроенията на хората” няма да му изневери, или ще станем свидетели на народната мъдрост „веднъж стомна за вода, втори път …”. Във всеки случай трябва да очакваме една сериозна подкрепа на Референдума, която ще бъде съчетана с много здраво стягане в редиците на ГЕРБ, изчистване от гнилото и от разколебаните , най-вече в посока укрепване позициите на лидера. Лошото ще бъде ако се наложи такова „ново” преброяване на верните членове да стигне до жълтите павета!

Същевременно не можем да не отчитаме и настъпващите с все по-голяма сила промени в международен план, случващото се в САЩ и в ЕС , а именно набираща все по-голяма сила вълна на обществено недоволство и желание за промяна. Това важи особено във връзка с проведените избори в САЩ , а и у нас. Без да търсим задълбочена аналогия или някакви общи характеристики можем отговорно да заявим, че резултатът бе неочаквана победа за несистемните играчи и може би най-фундаменталният извод - че това бе категоричен протестен вот срещу статуквото, срещу естаблишмента и неговата корупция, срещу системата, осигуряваща дълбокото социално разделение и в двете държави. Неолибералните мантри за „по-малко държава”, за икономии и нулев финансов дефицит като рецепта за гарантиран икономически растеж и просперитет увиснаха във въздуха. Няма да навлизам в детайлите, но обезателно трябва да се подчертае, че тази политика, облагодетелствала само и единствено транснационалния финансов капитал доведе до катастрофален срив в доходите и функционирането на средния и дребен бизнес, т.е. на средната класа, която в крайна сметка обърка сметките на партиите на статуквото. Разбира се наивно би било да считаме, че въпросът е приключен, тепърва трябва да очакваме реванша на елита!

Що се отнася до протестния вот у нас смачканият и страдащ от корупционните практики на управляващите дребен и среден бизнес, всички онези, които не бяха включени в „клиентския кръг” и не бяха допуснати до обществените поръчки на национално и местно ниво, наказаха жестоко ГЕРБ и осигуриха „десния вот” за президента Радев. Левият вот, без съмнение, бе на БСП и съмишленици. Същевременно за новото ръководство на БСП резултатите от тези избори са от изключително значение. От една страна, то ще трябва да защити успеха от споделената с ген. Радев победа, а заедно с това и да докаже вътрешна промяна в партията, ако иска да развие необратимо този успех. Предложенията за процентни квоти и мандати са проблеми на ръководството на партията, докато електоратът очаква нови политики по актуалните проблеми на обществото.

Същевременно бих искал да обърна внимание и на един типично български феномен в изборите. Това бе категоричното отхвърляне на двете насаждани с години изкуствени разделения в обществото. Става дума за делението на комунисти – антикомунисти и на русофили-русофоби. Вотът на избирателя бе достатъчно ясен – тези разделения са архаизъм, целите на техните агитатори са прозрачни и те губят своето място в дневния ред на обществото. Фашизоидните прения на няколкото „борци срещу комунизма” в медиите могат да бъдат единствено потвърждение за такъв извод и не показват нищо друго освен страха на тези „борци” за насъщния!

В този смисъл полученият резултат на изборите би трябвало да се разглежда и като вот за единение на българската нация, а генерал Радев показа, че може да бъде обединител на нацията. Това е както предупреждение, така и своеобразен апел към политическите партии за обръщане изцяло към нерешените вътрешни проблеми на държавата в сферите - сигурност, по повод мигрантската заплаха и битовата престъпност, проблемите с образованието и демографския срив, батаците в здравеопазването и т.н.

В такъв контекст би трябвало да разглеждаме и резултатите от проведения Референдум и неговото влияние върху политическото бъдеще на страната. Най-общо основната дилема пред политическата класа е как най-пълно да съчетае вота на 2,5 милиона българи за промяна в статуквото с минимални промени в политическото устройство на страната. Защото от една страна стои въпросът с мажоритарната избирателна система, който обикновеният избирател разглежда единствено в аспекта - активизиране връзката депутат – избиратели и засилване персоналната отговорност на народните избраници. Според мен тук пролича недооценяването, умишлено или не, на Референдума от страна на политическата класа и съответната липса на обществена дискусия и разяснителна кампания. В другата крайност са въпросите за намаляване броя на депутатите и партийните субсидии, в които има определен популистки заряд, например предложението за нулева партийна субсидия.

Твърде голяма е вероятността през следващите няколко месеца да станем свидетели на значително нарастване на ролята на несистемните политически играчи, на поредица популистки заигравания с много малка вероятност от конкретни политически дивиденти за обикновения избирател. Защото всъщност иде реч за въвеждане на нова, непозната за обществото ни, избирателна система, която изисква изцяло ново райониране на страната, което автоматически ще до води до ново разпределение в парламента изгодно най-вече за големите партии. Казано по-просто, задължителното приемане на резултатите от Референдума вместо против политическото статукво, този път играе изцяло за системните партии ГЕРБ, БСП и ДПС. А в предстоящата предизборна битка, дали ще търсим жената/шарже ла фарм/ или парата е без значение – винаги стигаме до присъствието на онова „ нещо”, което условно наричаме „задкулисие” , формулировка, станала вече достатъчно банална и неутрална като „прехода”, и за естаблишмента, и за електората!

Какво да очаква България през следващата година и има ли надежда за избавление?

Без всякакво съмнение на българската нация и е необходимо избавление. И от повсеместната криза в обществото, и от въпиющата бедност на преобладаващата част от населението, и от опустошителния демографски срив, надвиснал като дамоклев меч над бъдещето на нацията, и от заплахите на ислямската мигрантска вълна, и от ….

Най-вече обаче ни е необходимо освобождаване от сателитния синдром, от раболепното навеждане на нашите „йесмени” пред голямото началство в Брюксел и Вашингтон, от това непрекъснато съобразяване с „големите на деня”, които в крайна сметка въобще не се съобразяват с нас. Нашето спасение е в избора на държавници от нов тип – интелигентни и ерудирани, способни професионално да анализират непрекъснато усложняващите се международни отношения и най-вече родолюбци, способни да обединяват нацията и отстояват българския национален интерес при всякакви обстоятелства. Такъв кредит на доверие гласува и българският избирател на генерал Румен Радев в последните избори. За да отговори на тези очаквания генерал Радев обезателно трябва да бъде равно отдалечен от партийните централи, защото победата си е най-вече негова, да си подбере екип от истински професионалисти, а не от наложени му номенклатурни кадри и в никакъв случай да не се отказва от поетите предизборни обещания пред нацията. За целта ще му бъде необходима нова стратегическа визия за бъдещото развитие на България за близките 20 години, липсата на която между впрочем, тежи на съвестта на целия български интелектуален елит, за да може той, като президент да я отстоява пред света. Крайно време е ние като нация и държава да заявим ясно пред света каква България искаме да градим и видим през следващите 20 години! Тук вече опираме до външнополитическата ориентация на България, до евентуални промени и нови съюзници. В настоящия момент, според мен, въпросът е не в това дали ще търсим нови съюзници, добре би било да имаме повече, по-важното в настоящия момент е сами да не си създаваме нови врагове. Всички вече сме наясно, че България се намира в непосредствена близост до най-сериозните международни конфликти – Украйна и Близкия изток. Там където противоречията между НАТО и Русия в Украйна непрекъснато ескалират. Да не говорим за Близкия изток, който е като „врящ котел”, в който рано или късно ще бъде узаконено преформатирането на местните държави. Наред с това България граничи с една нестабилна Турция, която независимо, че е член на НАТО представлява непосредствена заплаха както с дълбоко разделеното си общество и гражданската война с кюрдите, така най-вече с огромната мигрантска маса на своя територия, готова да нахлуе в Европа. И в тази изключително сложна международна обстановка нашата външна и военна политика се оказа на дистанционно управление, в ръцете на фигуранти способни единствено да кимат послушно и да донасят на Големия брат за „предстоящи опасности от Изток”, доказвайки, че въобще не разбират какво е това български национален интерес, камо ли да го отстояват.

Вече станахме свидетели на недалновидността на отиващия си г-н Плевнелиев. Оценката за цялата му външнополитическа дейност ще бъде изчерпана и запомнена единствено с патологичната му русофобия. Нямаше международен форум, та даже и в ООН, където той да не заклейми „агресивната Русия” и най-вече президента Путин, който видите ли бил „ … по-страшен и агресивен дори от СССР”. Последното му интервю в Германия бе в удивително съчетание с последните открито антируски действия на администрацията на отиващия си Барак Обама. Да не говорим за министъра в оставка Митов, който с „комсомолски плам” и старание се опитваше да защити очевадните дипломатически гафове в ООН както с кандидатурата на г-жа Бокова, така и с кандидатурата ни за Съвета за сигурност. Но да спрем дотук защото българският избирател ясно и недвусмислено наказа тази каскада от грешки във външната политика на ГЕРБ на последните президентски избори.

В крайна сметка такава политика значително ще улесни новия Президент в предстоящата му международна дейност. От една страна България има ясно разписани политически и военни ангажименти в договорите си за членство в ЕС и НАТО. Тук отношенията и задълженията са строго регламентирани и единствената необходимост е да не се „навеждаме”, когато се налага да бъде отстояван българският национален интерес.

Много по-сложни ще бъдат отношенията ни с Русия, другия сериозен фактор и наш мощен съсед. Още отсега трябва да е ясно, че досегашната политика към Русия като към „стратегически проблем” трябва, макар и постепенно, да се промени в политика към „стратегически икономически партньор”, за което ще трябва да се търсят партньори и да се работи и в ЕС. Това означава, че новият президент ще е добре да преразгледа цялостната политика на президентската институция към Русия, защото ще се наложи да се градят изгорени мостове, дейност в която несистемните организации и движения могат да му бъдат от голяма полза, най-вече поради вече декларираните политически ангажименти на системните партии. Съвсем естествено е да се започне с борбата за отмяна на икономическите санкции, тъй като темата набира все по-голям консенсус и в Европа. След това идва ред на съвместните икономически проекти и т.н. Интересен детайл по темата бе „случаят с ген. Решетников”. Без да персонализирам, поради липса на автентична информация, мога само да кажа, че в „случая ген. Решетников” нямаше нищо случайно! Създаден бе интересен сюжет, даващ широки възможности от една страна за пикантни спекулации по адрес на победителите в президентските избори и от друга, за изгодна някому подмяна в дневния ред на обществото. Като професионалист мога да прогнозирам, че тепърва ще бъдем свидетели на активизиране на този род дейност на българския терен. Защото, според мен, това е естествен процес при очертаващата се сериозна и динамична промяна във взаимоотношенията на основните геополитически играчи и тяхната политика в нашия регион./Това са теми в развитие, изискващи отделен задълбочен анализ и повече информация/. Конкретно за България бих препоръчал на всички интересуващи се да наблюдават рязката, даже забавна, а защо не и гротескна промяна в дейността на цялата плеяда фондации, публични личности и лобисти на г-н Сорос, радетели на „истината, идваща от пещерата на свободата”, с което те автоматично ще предизвикват ответни реакции и в лагера на техните опоненти. С една дума „удоволствието” да следим кой, как и с какви чупки ще успее да вземе завоя!

За да завършим трябва да е абсолютно ясно, че България има нужда от нови съюзници, а не от нови врагове. И тук ролята на Президента е изключително важна и в съответствие с Конституцията, и в съответствие с народната воля. Ако трябва да резюмираме, необходимо е България ясно да очертае своите отношения в триъгълника Вашингтон – Москва – Брюксел. Според мен най-добрият вариант би бил, водена от своя национален интерес, държавата ни да провежда балансирана равноотдалечена външна политика. А ако помечтаем, при очертаващите се промени в света и при наличието на достатъчно държавнически и дипломатически професионализъм защо България да не бъде еднакво близко и до трите столици.

Горан Симеонов

*Горан Симеонов е председател на Асоциацията на разузнавачите от запаса и политически анализатор. Дълги години е дипломат и разузнавач. Бил е културно аташе в Лондон, резидент в Анкара и началник на турското направление в българското разузнаване.



afera.bg

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Социални мрежи

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Морски архиви

Прочети още

Броячка