Живков ни награди с телевизори „Опера“
Разговор с о.з. полк. Стоян БАЛКАНДЖИЙСКИ по случай 50 години от първия ракетен пуск в България
в.ПРЕСА, Евгени ГЕНОВ

Полковник от запаса Стоян Балканджийски е един от легендарните български ракетчици. Роден е на 15.09.1926 г. в Ихтиман. Завършва военно училище и Военната академия в София. После учи и в СССР. Той ръководи първия ракетен пуск в България. 87-годишният бай Стоян живее на виличката си в Панчарево край София. Отглежда пчели и се грижи за зеленчуковата градина. На 15 май т.г. в тържествената зала на община Ямбол ще се чества паметното събитие. Поканени са президентът, военният министър, началникът на отбраната и ракетчици от четири съседни области, включително от бойния ни флот. Желанието на бай Стоян е всички, които милеят и обичат войската, да заповядат, за да вдигнат наздравица за достойните ни ракетчици.



Скоро се навършват 50 г. от първия ракетен пуск в България. Това се случи на 11 май 1963 г. На тази дата у нас бе изстреляна тактическа ракета от района на полигон „Ново село“. Ракетата излетя на метри и пред погледа на Тодор Живков. Но този паметен ден си има предистория. В началото на 1961 г. по решение на висшето държавно и партийно ръководство започна да се създава елитна дивизия у нас с ракетен дивизион с тактическо назначение. Тази чест се падна на Ямболската мотострелкова дивизия. Така първият ракетен дивизион в историята на армията ни, който влезе в нейния състав, бе дислоциран в Бояново. Малко по-късно ни изпратиха група офицери и сержанти в учебния център „Луга“ до Ленинград (СССР), за да изучаваме ракетния комплекс. Старши на групата бе майор Стоян Маринов. Завърнахме се през април 1962 г. и майор Маринов бе назначен за командир на дивизиона. Започнахме да подбираме войници от цялата дивизия, за да попълним ракетния дивизион с бойци. Търсехме момчета с електротехническо образование. По онова време на всеки войник се пишеше характеристика. Тъй като дивизионът бе строго секретна част
органите на ВКР ни подаваха само момчета, които имаха положителна характеристика, т.е. без криминални досиета, дисциплинирани и с добър успех от училище и чийто произход тогава се считаше за прогресивен.

В началото на септември започнахме да учим войниците. Нямаше литература. Звъним в министерството на отбраната да ни окажат съдействие, а оттам ни отговарят: „Обучавайте ги по записките от СССР.“ В началото на октомври 1962 г. до Бояново пристигна военният ешелон с ракетния комплекс „Луна“. Задачата бе при строга секретност, по черни пътища, да приберем ракетите в предварително подготвени хангари. Валеше дъжд и пътищата бяха ужасно разкаляни. Наложи се да изкараме влекачи от артилерийския полк в Ямбол, за да издърпаме затъналите машини. След това практически започнахме да учим бойците да работят със системите на комплекса. Момчетата бяха много ентусиазирани. Все пак това бяха първите ракетчиции, навярно инстиктивно са усещали отговорността, която носят. Но сигурно са предчувствали, че рано или късно за тях ще се говори и имената им ще бъдат записани в славната история на войската ни. Затова полагаха в тренировките неимоверни усилия. Имаше отделни войници, които си правеха експеримент - заставаха с гръб към схемите, връзваха им очите и те, без да гледат, докладваха реда за пуск.

В началото на 1963 г. в щаба на артилерията в Ямбол пристигна генерал-лейтенант Георги Надисев, герой на СССР, с двама свои помощници - полковниците Гамарин и Кононенко. Задачата им бе да подготвят и да ни помогнат да разработим плана за първия ракетен пуск в България. Няколко нощи не спахме, но направихме разчетите. През април целият дивизион бе вдигнат по тревога и през нощта се изнесохме на полигона „Ново село“. Настанихме се в лагер до с. Чубра. Тук един месец предварително се готвехме за пуска. През цялото време валеше дъжд. Междувременно от министерството пристигна контролна група да ни изпита. Тя трябваше да реши коя от двете батареи ще изпълни историческия пуск. Това бе първа батарея с командир ст. лейт. Тодор Неделчев. На 10 май 1963 г. в лагера пристигна началникът на Генералния щаб ген. Иван Врачев. Той влезе в палатката, в която пазехме ракетата. Огледа я и попита ген. Надисев дали „Луна“ ще полети утре. А руският генерал се позамисли и му отговори: „Кой може да гарантира абсолютно дали всичко ще сработи.“

Ето че дойде и 11 май. В ранното утро на този паметен ден Сунгурларската долина бе потънала в разкошен пролетен покой. На централната вишка при с. Чубра започна да се събира държавният и партиен елит. Към 7,30 ч. на вишката пристигна и Тодор Живков. След някое време включиха контролните хронометри на командния пункт, които започнаха да отчитат времето за пуск. Оставаха 10 минути. Вертолетът коригировчик излетя за последен заход за оглед на района на целта. От борда обаче докладваха, че към целта от изток на запад се движи стадо овце. Старшият началник започна да пита: „Какво има, какво става?“. Не знам дали някой може да разбере какви са чувствата и емоциите в този момент. Какво е напрежениието. Кръвното ти се качва, сърцето сякаш слиза в петите. Трябва да поемеш дълбоко въздух и да вземеш решение. А контролният хронометър неумолимо отброява в обратен ред: до пуска остават 10 секунди, 9, 8, 7,6, 5... Тогава вз0емаш решение: всичко е наред. Поех дълбоко въздух и доложих: „Чакаме команда пуск.“ На командния пункт имаше три телефоннни връзки. Едната бе директна - с Тодор Живков. Той трябваше да даде разрешението ракетата да излети. След като го получихме, бе подадена

команда „Пуск!“

Хронометърът отчете нулата и командирът на разчета ст. лейт. Ангел Мутафов натисна двата бутона. По-късно той си спомни: „След като проверих показателите на всички контролни лампи, показващи готовността на системите, сърцето ми започна да бие ускорено. До мен се доближи ген. Надисев и сякаш искаше да ме попита защо се бавя. Събрах сетни сили и натиснах бутоните. Последва мощен и внезапен гръм. Земята около нас се разтресе.“ Около ракетата всичко потъна в пламъци. От централната вишка започнаха да викат „Ура“. Викаше и Тодор Живков. В моята дългогодишна служба за пръв път чувах такъв възторжен вик. Стартовата позиция на батареята бе в района на селата Чубра, Славянци и Терзийско. А ракетата падна точно в целта, която бе в района на „Малка поляна“ до с. Ичера, Сливенско, като прелетя 28 км (максималната далекобойност на тактическата ракета „Луна“ е била 40 км. Тя отдавна е снета от въоръжение - б.а.) Там изкопа дълбока яма и повали вековни дървета в радиус от 300 метра. Попадението бе в гора, която е давала подслон на четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Тук са минавали и тайни комитски пътеки на Васил Левски.

След като всичко приключи успешно, бе организиран тържествен обяд за височайшите гости и за бойците. Тодор Живков нареди на министъра на отбраната Добри Джуров командирът на дивизиона майор Маринов и заместникът му по инженерно-ракетната част капитан Илиев да бъдат повишени предсрочно в по-горно звание. Всички останали бяха наградени с телевизор „Опера“, радиоапарати „Орион“ и фотоапарати.

После разбрахме, че от силния гръм овцете се разбягаха в гората и не успели да стигнат района на целта. Това ги спасило. Овчарят беше леко ранен и зашеметен. Но успял да стане, събрал стадото и се прибрал в близкото село. До вечерта и на следващия ден в Сунгуларската долина се разнесе слух, че в Сливенския Балкан е станало чудо - паднала комета. Горски надзиратели и ловци организирали хайки и тръгнали да я търсят. Почти 40 години този исторически пуск се пазеше в тайна и се знаеше само от определен кръг хора от висшите етажи на властта.

Една година по-късно, през 1964 г., отидох на почивка във военния санаториум в Карлови Вари (Чехословакия). Там видях и се запознах с Юрий Гагарин. Семействата ни се сприятелиха. Двамата с него си почивахме, разхождахме се сред красивата природа. Той ми разказваше за първия полет в Космоса и ме разпитваше за България. Аз пък му разказвах за първия ракетен пуск у нас.

(в. Преса, печатно издание, брой 103 (454) от 14 април 2013)