в.Преса, Евгени Генов
О.р. ген. Иван МЕЧКОВ: Младенов се изгаври с президентски указ

О. р. ген. д.в.н. Иван Мечков завършва ВНВУ „В. Левски“ през 1982 г. и започва службата си като парашутист в 68-и полк „Спецназ“ (днес 68-а бригада „Специални сили“) в Пловдив. Служи като офицер в продължение на 28 г., до 2010 г. През този период преминава през различни длъжности и достига до директор на служба „Военна полиция“. Бил е още военен аташе в Италия. Владее английски, турски и руски. Автор е на 13 книги за оръжия, за парашутните войски, с разкази, спомени и на криминална тематика. Той е единственият генерал в цялата история на армията, на когото бе отказано да встъпи в длъжност, въпреки издаден президентски указ. Сега е съветник в Столичната община.


сн.Д.Ставрев, сп.КРИЛЕ

Службата в армията е велика школа за живота. Мен ме научи на много неща, като ми преподаде истински уроци. Един от тях го помня и до днес. Като млад лейтенант служех в 68-и полк „Спецназ“. Бях командир на парашутно-разузнавателна група и ми предстоеше първото тежко учение. Занятието се провеждаше в Родопите и трябваше да изминем 15 км от точка А до точка Б по карта. Като условието бе да го вземем за три часа по най-краткия маршрут. Бяхме общо четири разузнавателни групи. Аз бях най-младият командир, другите трима колеги бяха по-стари и с опит. Преди да се разделим в планината, те казаха: „Хайде да тръгнем по черните пътища.“ Този вариант обаче бе по-дълъг, защото пътищата заобикаляха и разстоянието се удвояваше. Аз настоях да спазим указанията на ротния да се движим по картата по най-краткия маршрут. А те пак настояха на своето: „Не се занимавай с глупости, това сме го правили десетки пъти.“ Аз пък държах на заповедта на командира. Както и да е, разпръснахме се и поведох моите войници, общо четирима, по карта. Близо половин час се движехме бързо, но изведнъж пред нас изскочи много стръмен и дълбок дол, обрасъл с храсти. Отне ни един час, докато го преодолеем. Продължихме и се наложи да преодоляваме още два такива дола. Пристигнахме до крайната цел не на третия, а чак на петия час. Другите колеги бяха отдавна там. Наближих и видях отдалече, че ми се смеят. Това беше първият ми житейски урок. Разбрах, че прекият път невинаги е най-кратък. Урок, който и до днес ми е обеца на ухото.

Веднъж пак бяхме на занятие в Родопите, но зимата. Сняг - метър и половина. Страшен студ. Изнесохме се в подножието на един връх, откъдето да наблюдаваме пътя, по който трябва да мине противникът. Вечерта устроихме лагер. Поставих часови и им дадох указания как да се сменят. Накладохме огън, но от студ не можеш да мигнеш. Към два през нощта съм задрямал. А към 4,30 ч. се събудих. Тогава се приближи младши сержант Рангелов и ме попита дали съм гладен. Беше ми приготвил парче месо. Като го взех, видях, че е печена на огън пилешка кълка. Питам го, какво е това. И той ми обясни. От студ не можел също да заспи. Отскочил до близкото село и тихо като разузнавач се вмъкнал в един двор. Взел петела, откъснал му главата и го опекъл на огъня. И сега предлага на другарите си и на мен да се нахраним. Мислех да го накажа, защото няма право да напуска лагера, и освен това е извършил кражба. Но се отказах, защото постъпката му беше продиктувана от искрени подбуди - момчето искало да ни нахрани. Размина се с наказанието, но го кастрих много. Тогава осмислих, че ако решиш да правиш добрина, трябва да си изряден във всичко. Заради хуманни подбуди не може да престъпваш правни и морални норми.
На колега му се роди син, а ние щяхме да загинем

Веднъж пък заради един немарлив старши лейтенант щяхме да загинем. Тръгнахме на учение в района на Самоков. Предстояха ни скокове с парашут УП-9. Издигнахме се във въздуха и след минути се хвърлихме в бездната. Когато куполът се отвори, по всички правила на парашутното изкуство го обърнах срещу вятъра. А той беше много силен. И вместо да падам напред, се носех назад. Приземих се много силно и си ударих брадата в запасния парашут.

Войниците ми ги нямаше, вятърът свиреше силно и се чудех какво да правя. На сигналите ми не отговаряше никой. По някое време в далечината блеснаха фарове. Беше зилът на осигуряващата група. Подадох знак и камионът спря до мен. Вътре бе старши лейтенантът, началник на групата. Успели да намерят бойците ми - един бе със счупен крак, друг с навехната ръка. Попитах го защо е разрешил скоковете при такъв свиреп вятър. УП-9 издържа при вятър до 6 м/сек, а ние скочихме при скорост над 9 м/сек, което е равносилно на самоубийство.

Оказа се, че предишната вечер на офицера се родил син, събрал компания и се черпили здраво. На други ден бил махмурлия и не обърнал внимание на показанията на ветромера. На него му се роди син, а ние за малко да загинем.

Най-драматични в цялата ми армейска кариера обаче бяха месеците като началник на Военната полиция и когато станах генерал. През юли 2009 г. с указ на президента Георги Първанов бях произведен в чин „бригаден генерал“ и назначен за началник на Военната полиция. Няколко дни след това обаче се смени правителството, тъй като ГЕРБ спечели изборите, и министър на отбраната стана Николай Младенов. Въпреки указа и заповедта на бившия министър Николай Цонев да встъпя в длъжност, старият директор на Военната полиция ген. Милко Чулев отказа да ми сдаде поста с мотив, че актът за приемане и сдаване е с гриф за секретност. А аз съм нямал допуск за работа с класифицирана информация, което бе изненада за мен. Проверих си досието и установих, че допускът ми е прекратен на 30 ноември 2007 г. от полк. Каменов от военното разузнаване. Направил го е абсолютно незаконно и неправомерно. Първо, защото не ме е уведомил за това, както изисква законът, и второ, с аргумента, че е отпаднала необходимостта да имам допуск. Но аз по същото време бях военен аташе в Италия и работех със строго секретни материали, така че за каква отпаднала необходимост става въпрос.

Като началник на военната полиция си издадох допуск, защото законът е такъв. Но министър Младенов ме обвини в своеволие и беззаконие, защото сам съм си подписал разрешението за достъп до класифицирана информация. И това го казва министър, който по-добре от мен трябва да познава законите в държавата. Той отказа да признае президентския указ за назначаването ми. Просто се изгаври. Такъв парадокс в историята на армията ни никога не се е случвал - да откажеш да приложиш указ на върховния главнокомандващ. Това е документ, който не се тълкува, а се изпълнява. Нали за това сме армия. Иначе настъпва вакханалия, ще приличаме на орда. В началото на август Младенов ме извика в кабинета си. На срещата присъства и о.р. ген. Аню Ангелов, който тогава бе заместник-министър. Обясних на Младенов, че не съм извършил нарушение, а други хора покрай случая са престъпили законите. Но той заяви, че трябва да си пусна рапорт за освобождаване от длъжност. А Аню Ангелов направо предложи: „Вие сте добър професионалист, ще ви пратим някъде аташе.“

Срещата бе в понеделник, а ми дадоха срок до сряда да мисля и да си подам рапорта. Аз, разбира се, не го направих и в четвъртък прочетох в медиите, че прокуратурата се е самосезирала и ми е образувала досъдебно производство. Стана ми ясно, че всичко е поръчка, съшита с бели конци. Три месеца по-късно военният съд обаче издаде определение, че съм действал правомерно и не съм нарушил никакви закони, нормативни документи и правила. Изпратих определението на президента, премиера и военния министър, който вече се казваше Аню Ангелов. Отникъде не последва отговор. Никой не ме потърси. Пълно мълчание. Само ми се обадиха, че ще ме пенсионират. Междувременно и ДАНС ми издаде допуск за работа с класифицирана информация. Борих се и доказах, че не съм извършил нищо нередно. Доказах истината, която невинаги възтържествува, както пише в приказките.