Възстановяване на подводното плаване в България след Втората световна война

по сп. "Клуб ОКЕАН" 120 години български ВМС
Атанас Панайотов

И парижкият мирен договор (1947 г.), както и Ньойският (1919 г.) забранява на България да има подводници. Вероятно поради изострените отношения на България с Турция, Гърция и Югославия през март 1948 г. е взето решение за тайно развитие на ударните сили (подводници и торпедни катери) в нашия флот. Предварителната подготовка на екипажите става при пълната им изолация от останалата част от флота в курорта “Св. Константин”. Забранена е и личната кореспонденция.

На 13 април 1948 г. бъдещите катерници и подводничари поемат към Одеса на борда на съветския товарен кораб “Белороссия”. Група “Б” – бъдещите екипажи на подводниците, е съставена от 120 офицери, старшини и матроси.

Веднага след началото на теоретическите и практическите занятия всички българи получават съветски военни униформи и приемат съответните звания във ВМФ на СССР. За командири на подводници са назначени кадрови офицери, възпитаници на Морското училище: старши лейтенанат Минко Стаевски (38 випуск), старши лейтенант Рашко Лютов (38 випуск) и старши лейтенант Иван Бодев (39 випуск). По-късно са направени размествания между намиращите се в Очаков катерници и подводничарите в Одеса. Първите плавания на българските екипажи започват в края на октомври 1948 г. На море излизат М-202 (“Рыбник донбаса”), М-203 (“Иркутский рыбак”) и М-204. Първите две със съветски екипажи са участвали във войната.

През 1953 г. начело на командването на дивизиона застава капитан-лейтенант Матей Матев (1923-1984 г.), който през 1954 г. организира пребазирането на подводниците във Варна. На 18 август с.г. М-202, М-203 и М-204 са приети официално в състава на българския флот с бордови номера 41, 42 и 43 Корабите са с по 284/351 t (надводно-подводно) водоизместване, дължина – 50 m, широчина – 4,4 m, газене - 2,6 m, развиват скорост над и под вода съответно 12,5 и 6,7 възла. Въоръжени са с по четири носови торпедни апарати.

Подводниците клас “М” от съветската ХV серия служат докъм 1956 г., след което № 41 и 42 са върнати в Севастопол и по-късно нарязани за старо желязо. Същото става и с №43 у нас. Напразни са усилията на група подводничари да я запазят като експонат във Военноморския музей. Смехотворно звучат днес думите на тогавашния началник-щаб на флота капитан І ранг Николай Бояджиев, че въпреки извеждането от строя подводницата си оставала секретна и че това било световна практика. Все пак от “малютките” е останал един перископ – днес експонат във Военноморския музей, и един торпеден апарат, използван като учебно пособие в морското училище.

Учебно-бойната подготовка с подводниците тип “М” в нашия флот е сравнително слабо разработена тема от военноморските ни историографи. С тяхна помощ е поставено началото на практическата противоподводна подготовка на специализираните кораби, използвани са и за специфични задачи като учебно стоварване на диверсионни групи в тила на “противника”. В спомените на ветерани подводничари се описват 20-45-дневни походи по време на “съветския” период, което е впечатляваща цифра и днес, а от друга страна – доказателство за високия професионализъм на първите ни подводничари след 1944 г.