Първостроител на съвременната българска авиация.
Роден на 6 февруари 1904 г. в с. Бесарбово, Русенско. Син на учителско семейство. Летец от 1925 г. Политемигрант в СССР от 1931 г. до 1944 г. В съветската авиация е бил летец-инструктор, командир на звена, командир на авиоотряд, командир на ескадрила, началник на Тамбовската авиационна школа, началник на отдел “бойна подготовка” на Гражданския аерофлот на СССР, началник на учебните заведения на Гражданския аерофлот на СССР. Интербригадист – сражавал се в небето на Испания. Първият българин, герой на Съветския съюз. Първият чуждестранен гражданин, герой на Съветския съюз (дн. Руска федерация). Участник във Великата отечествена война на СССР. Бил е два мандата депутат във Върховния съвет на СССР. Измежду неговите ученици има 27 герои на съветския съюз, 16 герои на социалистическия трус, 18 заслужили летци.
Първостроител на българската съвременна авиация – военна, гражданска, спортна. С изключителни заслуги за развитието на авиационната наука и летателното дело в България.
Бил е заместник-командващ на Народните въздушни войски (1945-1947 г.), командващ ВВС (1947-1955 г.), командващ ПВО и ВВС (1957-1959 г.), заместник-министър на народната отбрана (1954-1956 г.), военен, военновъздушен и военноморски аташе в посолството на НР България в СССР. Дългогодишен народен представител и председател на Общонародния комитет за българо-съветска дружба.
Велик патриот на родината си и радетел за дружба между народите. Деен общественик, ратник на българската авиация до сетния си час, публицист. Издал е книгите “Вярност”, “Доверие”, “Върнете се”, “Образите, които са в мене”, “Доблест”. Автор на десетки публикации в печата.
Генерал-полковник. Заслужил летец №1 на НРБ, Герой на НРБ. Носетл на множество български и чуждестранни отличия и награди.
Починал на 25 април 1987 г.
(Цв. Ц.)

Захариев Фрагменти: “Мъжеството на летеца”
- Другарю генерал-полковник, Вашите три думи за мъжеството на летеца така, както го разбирате?
- Себеотрицание. Любов. Скромност.
- Привилегия за избраници ли е мъжеството на летеца?
- Нека да направя една уговорка. Съществува една малка опасност да си помислите, че ще се хваля в този наш разговор, че не проявявам скромност, а никак не бих желал да е така. Тъй че в момента се намирам в положение, когато трябва да проявя мъжество. И все пак предпочитам да говоря за преживяното и пролетяното лично от мене.
Спомням си за едно съвещание по проблемите на авариите и катастрофите във ВВС през 1945 г. И за да разбера какъв съм бил тогава, чета доклада, който съм изнесъл. Удивлявам се от себе си. Четиридесетгодишен съм бил, а се опитвах само за няколко месеца да вникна в същността на катастрофите. Изненадан съм днес не от тона и анализа на въпроса, но и от необходимото мъжество, което съм имал, за да кажа истината право в очите на виновниците. А те бяха жестоки тия истини. Ще кажете: че как така, Вие сте герой, и така нататък. Не, не е така. Герой човек може да стане за еднократно проявено мъжество, ала героичен трябва да е всякога! Геройството не е златото на звездите по гърдите ни. Геройството е там някъде, дълбоко в сърцето. Та тогава аз дръзко, ясно и точно съм казал на някои: “Вие сте убийци на своите подчинени!” това ще да е било тежко обвинение, но не съм обвинявал безпардонно и неаргументирано, всъщност назовал съм престъпления. Как съм могъл... Съвестта не ми е позволявала да мълча, истината е трябвало да бъде казана високо и силно, за да бъдат спасени от глупавата и нелепа смърт десетки летци и да бъдат запазени скъпи самолети. Мъжеството навярно е било в това, че аз наричах убийци хора, с които се налагаше да работим тепърва заедно. И никак не ме е интересувало дали съм бил приятен някому, или не. Разбира се, тази ми дързост си има обяснение – познавах добре съветската авиационна наука и разбирах прекрасно, че от нея трябва да се започне. Думата ми е за истината. Отстояването и защитата на истината – това е мъжеството. И още – честността. Светлата и искрената...
- Ако летим с Вас заедно и Вашият живот е в опасност, бихте ли помислили за моя?
- Животът, за щастие, не е съвсем уютен. Между другото се налага и да умираме. Животът, случва се, е страшен. Когато корабът потъва, капитанът го напуска последен. Или въобще не го напуска. Имало е изключения, но те са били полезни само с това, че са разкривали в действителност кой е капитан и кой е “капитан”.
Аз се смятам за капитан без кавички!
През 1960 г. капитан Стоян Стоянов изгоря във въздуха, за да спаси своя ученик-летец. Това е един много светъл подвиг, това е истинска гордост за нацията, защото Стоянов беше силен човек и великолепен авиатор, беше честен... Лично аз не зная случай, когато в една рискова ситуация пилотът да скочи с парашут и остави другарите си или пасажерите. Много бяха случаите във Великата отечествена война, когато при критично положение командирите на самолети заповядваха на екипажите си да скочат с парашутите, а те се опитваха да спасят машините си или последни ги напускаха, но успяваха. Не знам как бих постъпил, ако летим заедно с Вас или с който и да е,, а имаме, да речем, само един парашут. Навярно ще Ви го предоставя да го използвате Вие. Ами ако не го използвате правилно?
- Каква, според Вас, трябва да бъде съразмерността между безстрашието и предпазливостта?
- Колкото е по-безстрашен човек, толкова той е по-малко предпазлив. При безстрашието има риск да прибързаш и да се объркаш, а при предпазливостта, да закъснееш и пострадаш. В Испания, когато воювахме, при един полет в състав на звено ни нападнаха 12 фашистки изтребителя – четирикратно превъзходство над нас, при това нашите самолети бяха натоварени с по два тона бомби, от които не можехме да се освободим. Шест пъти фашистите ме атакуваха, искаха на всяка цена да ме запалят. Моят екипаж и този на съседния самолет приеха боя мъжествено. Нашият борден стрелец успя да свали водача на фашистката група. Отбихме още няколко атаки. Най-сетне противникът простреля левия ми двигател и той се възпламени. Трудно ми беше, но не напуснах строя. След това фашистите запалиха и втория ми двигател (летяхме на двумоторни самолети). При все това и този път не напуснах строя, не изоставих другарите си, каквото и колкото да ми струваше. Не дадохме нито една жертва, фашистите загубиха два аероплана и двама пилоти. Мъжество ли беше? Победихме, защото бяхме решили да вървим напред до последна капка кръв. Поуката поне за мене беше, че най-важното е да се вземат правилни решения и тогава героизмът може с пълна сила да се изяви. Не предпазливостта дава резултат и подхранва героизма, а вземането на правилни решения в критични ситуации.
- Кога се научихте да преодолявате страха?
- Не зная дали ще ми стигне животът, та да се науча на това. Разбира се, страх, че ще бъда уволнен от Комитета за българо-съветската дружба нямам, аз съм пенсионер, какво ще ме уволняват. Но аз въобще се стряскам. Например от земетресение. А онзи ден, като се разхождах из Парка на свободата, нещо изсъска съвсем близо до мен. Стреснах се уплашен: момче с велосипед ме беше застигнало и ме атакуваше отзад. Тъй и не разбрах от него ли се смутих, или от моите години, зад които неведнъж е изсъсквал страхът.”
- Какво е лицето на мъжеството?
- Сериозно. Мъдро. Приятно. Мъжествените са добри и обикновено търпеливи, но когато чашата прелее, мъжеството може да удари капата о земята, а и юмрукът да се свие. Мъжеството е великодушие, но то е и безпощадност. Не е вярно, че д мъжество може да се сдобие всеки човек. Но да си загуби мъжеството човек винаги може!
- Моля, разкажете един епизод, който най-приляга на личното Ви схващане за изява на мъжеството.
- Пак от Испания. В един въздушен бой почувствах, че левият двигател на самолета ми не работи. Кацнах, доложих както му е редът. Не ми повярва командирът и лично изпробва двигателя, преди да излетя отново. Нормално работел. Добре. Но по трещенето на мотора разбрах, че той е неизправен, обаче си мълчах. Можеха да си помислят, че се страхувам. И казах, че излитам отново. Командирът ми, иначе упорит човек, малко се стъписа: “Убеден съм, казва, че двигателят ти работи нормално, но ние сме летци и трябва да си вярваме! Излети, и ако отново откаже и това стане при излитането, угаси и другия двигател. Ако вече си се отлепил от земята, удари самолета с едното крило в земята, така ударът ще се смекчи. Е, ще си счупиш ръка или крак, но има вероятност да останеш жив. Макар че ако загубиш скорост, самолетът ти, понеже е претоварен, ще се забие в земята. Може и да изгориш!”
- Ха, де! След тези невероятно “оптимистични” перспективи не ми оставаше нищо друго освен да излетя, понеже всяко друго решение ме правеше страхливец и в чуждите, и в собствените ми очи. По-ценни указания от тия, които получих, здраве му кажи! Тъй че трябваше да излетя. Добре. Стартирах от самото начало на летището. Тъкмо се отлепих и двигателят изпука. Витлото се закова. Позволих си да не изпълня странните и неубедителни съвети на моя началник, а само с един двигател, с неимоверни затруднения продължих излитането, направих малък завой и благополучно се приземих. Спасих екипажа, самолета и себе си. Когато спрях самолета, оставих щурвала и замрях неподвижен и отпуснат. Почувствах силна умора, като че ли бях летял цял ден непрекъснато, а полетът фактически беше продължил три или четири минути.
Защо обаче все пак излетях?
Имах опит, който оценявах за добър, убеден бях, ч(е моят млад, необигран и амбициозен командир щеше да възложи същата задача на друг пилот, който при този случай можеше да загине. “Добре че беше ти, ако беше друг, нямаше да се справи със сложното положение” – заяви моят командир, като ми изказа служебна благодарност. Казус, а? Разказвам този епизод, за да подчертая не моето, а на командира ми мъжество. Той си призна грешката.
- Любимият ви девиз?
- Да обичаме отечеството.
- Признат недостатък?
- Добрината ми избива в добрящина.
- Желани повторения?
- Животът ми в авиацията, да летя!
- Съвет към съвременника?
- Да не престава да се възхищава и да изпълнява своите идеали, с горещо сърце да обича родината.
- Три ваши изречения за мъжеството?
- Да не забравяме мъжествените българи! Да възпитаваме по техния опит младежта! Мъжествено да се борим срещу недостатъците!
Из интервю на автора със Захари Захариев (в. “Отечествен фронт”, бр. 11446, 17 септември 1982 г.)

Захариев Плюс: “Едно добро сърце за всички хора и времена”
“... След 9 септември 1944 г. полковникът от съветската армия Захари Захариев се връща в родината си отначало като личен пилот на Георги Димитров, а по-късно е назначен за помощник-командир на Въздушни ( после Народни ВВ) войски, с командир генерал-майор Ганчо Манчев, присвоено му е първо генералско звание. Подбира си добър отбор за ръководство на войските, предимно офицери, сетне генерали, служили в авиацията на Съветския съюз и участвали във Втората световна война (Кирилов, Константинов, Кабакчиев и др.). Наред с новите авиационни специалисти генерал Захариев се опира на опита на старите “царски” офицери – той не прави чистка в авиацията, каквато тогава вилнее в армията. Освобождаването на този вид офицери става след 1953 г., след като бяха подготвени по-новите кадри. Той се отнасяше с уважение към офицерите от по-старата генерация, независимо къде и как са обучавани. Изказваше недоволство от прибързаните действия на военното контраразузнаване по отношение на старите офицери и съответните кадрови органи на ВВС, заповядваше да не се проявява към тях ненужна и необективна подозрителност, защото от личен опит е знаел какво значи подозрителност на силовите органи – към края на Втората световна война към него е проявена нелоялност от страна на могъщия КГБ. Затова той беше уважаван от всички във ВВС.
Новите времена на българската авиация я изправиха пред огромни проблеми. Тя имаше нужда от много летци и техници. Организирани бяха школи, аероклубове, военновъздушни училища, започна производството на българския самолет ЛАЗ-7, създадени бяха авиационно-ремонтни бази (по-късно те се развиха като заводи). Особено внимание бе отделено на подготовката на щабовете на войските за участие в съвместни учения със сухопътните войски и ПВО на страната. Изградиха се добре оборудвани за времето си командни пунктове. Авиацията масово участваше във войсковите учения. Радикалните изменения, произлезли от бурното развитие, позволиха на българската авиация да се увеличат бойните възможности на авиационните части и съединения, значително да се разшири диапазонът на техните задачи и сферата на бойната им дейност.
Страстно влюбен в авиацията, генерал-полковник Захари Захариев отдаде всичките си сили и енергия за строителството на ВВС и издигането на авторитета им. Наследството, което остави, с основание го определя като “патриарх” на българската авиация – военна, гражданска и спортна.
В своята военна и политическа кариера генерал Захариев достигна до заместник-министър на народната отбрана на НРБ по ПВО и ВВС. Носител е на много награди, радваше се на всенародна любов и уважение.
В личния си живот беше уравновесен и спокоен. Той въобще беше обаятелна личност със си5лно логична и аналитична мисъл, с остър ум. Него човек можеше са слуша с часове, без да се отегчи и измори. Той се шегуваше много и най-често със себе си, самоиронизираше се без каквито и да е притеснения, но обичаше и беззлобно да се шегува. Обичаше фолклора и спорта. Като командващ ВВС въведе вместо утринна физкултура да се играят по един час хора. Изкарваше целият щаб на двора и тъпанът повеждаше хорото. В цялата система на ВВС се провеждаха прегледи на художествената самодейност и спортни състезания по всички дисциплини. ВВС имаше свой футболен отбор, който се състезаваше в републиканските групи. По времето на генерал Захариев се построиха с лично трудово участие на военнослужещи от ВВС почивните станции във Варна (бараките над дом №3), Балчик, Орлино и най-голямата – на Витоша, която по-късно бе отнета за нуждите на цялата армия.
Обичаше да се възхищава от всичко красиво в живота. Проявяваше особен афинитет и уважение към женското съсловие. Темата за жените присъстваше при всеки свободен разговор. Имаше голяма слабост към матовия цвят, към мулатския тен на кожата, което можеше да се обясни с носталгията по испанската медицинска сестра Лулита, която се е грижела денонощно за оздравяването му в Мадридската болница след раняване в един въздушен бой в небето на Испания. Възхитена от неговия героизъм, тя отива и загива на предните позиции...
Независимо от ухажьорските си качества, впрочем твърде високи, а навярно и успешни, той беше силно привързан към семейството си. Съпругата му, Нина (рускиня) го разбираше, уважаваше и му помагаше. От съвместния им брак имат две дъщери, едната от които изяви своя талант в музикалното творчество и стана световноизвестна пианистка. Това е професор Жени Захариева.
... Малцина се тези българи, които са работили с такава всеотдайност и любов във и извън родината си за издигане просперитета на отечеството си, на армията и авиацията ни. Захари Захариев влезе в сърцето на българина, а навън той беше призната и уважавана личност. Българската авиация винаги ще му дължи своята синовна признателност за възпитаните от него ценни воински традиции и добродетели, като приемственост на авиационните поколения, високо организиран колективизъм, родолюбие и патриотизъм, човечност, откровеност, самокритичност, братска обич, взаимопомощ и взаимозащита, упоритост, мечтателност, рицарско самочувствие и нежно кавалерство.
Захари Захариев – това е едно добро сърце за всички хора и времена!”
Полковник от запаса Стойчо Симеонов
(Из писмо до автора, 1997 г.)