Първият българин, който (заедно с баща си) замисля и предлага проекти за реактивни двигатели и самолети (1938-2943 г.), открива закон в астрономията, който все още не е признат, но е верен.
Роден на 6 май 1908 г. в с. Мъглиж, Казанлъшко. Началното си образование получава в родното си село, а гимназиално в Стара Загора. Той е един от основателите на старозагорската самодейна опера, а когато тя става държавна (1946 г.) е назначен в нея за артист-оркестрант. Преди това е учил физика н Софийския университет, но семейството му не може да го издържа, премества се в Пловдив, където завършва учителски институт. Реактивните проекти на Тилчеви се предлагат за осъществяване в бившия СССР. Чрез експерти там те водят сложна, дълга и опасна кореспонденция. Патентоват проекти за непознати машини.
Починал през 1994 г.

Тилчев Проекти: Неизвестни мистерии
Когато се опитвах да вникна в същността и съдържанието на техническата документация, представяна навремето от баща и син Тилчеви, за да бъдат използвани научните им трудове, каквито самите те наричат диренията си и резултатите от тях, според скромните ми технически познания по авиационно и ракетно дело, обърнах внимание само на голия, с извинени, политически факт: в годините на свирепия фашизъм и непосредствена заплаха за война между Германия и СССР нашите съотечественици установяват контакт със съветски дипломати и въобще търсят пътища да дадат своя скромен принос за антифашистката победа. А иначе, честно казано, трудовете и изобщо изобретеният им ми се сториха малко нещо наивни.
Всъщност наивни ли са?
Работата е в това, че всичко у Тилчеви е неординерно, оригинално и уникално. Само че кой да ги разбере?
Още през 1928 г. Рашо Тилчев патентова за 15 години изобретение за “Термална хидроамонячна машина “Балкан”. Проектът: топлата вода на кой да е термален извор от 35 градуса по Целзий нагоре се пуща да тече през басейн, в който е потопен амонячен парен котел. От топлината на водата намиращият се в котела амоняк се изпарява. Налягането на парите достига в зависимост от температурата на извора 10-15 или повече атмосфери. Енергията им се използва чрез парната машина или чрез турбина, като “мъртвите” пари се отвеждат в кондензатор. При тази температура и при 7,5 атмосфери налягане, произвеждано от буталото на машината, амонячните пари се втечняват и чрез помпата, движена от машината, се пращат наново в парния котел, където се изпаряват и т.н. Реализацията: направили малък модел на машината, който подкарали с етер. С топла вода до 40 градуса машината работела отлично.
Изчисленията на Тилчеви прочее показват, че от Кюстендилските бани могат да се получат 1000 к.с., “като при това температурата на водата, минаваща през парния котел на машината, се понижава, но остава още предостатъчно гореща, за да се използва и за къпане”.
България изобилства с подобни термални водоизточници, но предложението на Тилчеви не шокира никого. Тъй и до днес, макар че мечтаните от Тилчеви термални машини ще се появят из света далече след патентоването на “Балкан”.
Ще рече читателят: какво общо имат тия залисии с авиацията?
Ами имат, ако се държи сметка за запалителния импулс на Тилчеви, прицелен далече и високо над европейското, пък и световно мислене. Защото например:
“Баща ми създаде и проект за комбинационна парогазова турбина. Доколкото ми се простират сведенията, такава турбина бе осъществена по-късно в САЩ. Много жалко, че пропаднаха нейде си техническите описания, но общият смисъл на идеята бе да се конструира малкоскоростно и маломощно транспортно средство, което обаче е ефективно и съвършено безплатно. Енергията на движението трябваше да се получава от отпадъци.”
(ИЗ кореспонденция на Тихомир Тилчев с автора в периода 1980-1985 г.)
Но ето че се задава и мистериозната Тилчева авиация!
Навръх новата 1929 г. г-н инспекторът по Въздухоплаването заповядва назначена от него комисия да прегледа мотора и се произнесе изобщо по съдържанието на проекта на г-на Рашо Тилчева, като прегледа модела на мотора (му). След 45 дена въпросната комисия се събира и намира: от него (модела) може да се види само начинът на праволинейното движение на совалките в кръговото движение на коленчатата ос. Подобно подаване на движението не е известно на комисията. Тя го счита като новост в моторното строене. Освен преимуществото на двойното действие, благодарение на праволинейното движение на мотовилките буталата няма да изпитват странично налягане, а с това и износването на цилиндрите ще бъде по-малко... такива резултати имало вече постигнати в някои аеропланни мотори, но те били с водно охлаждане. Комисията намира още, че ще се появят и трудности...
Важното заключение: техническото разузнаване, изработването на чертежите на мотора, извършването на всички изпитания с него е невъзможно в Аеропланната работилница в Божурище и изобщо в България.
Тъй е, като надскочиш света си. Но комисията е възхитена. А тя била в състав: известният български пилот Христо Разаров, бъдещият знаменит български авиоконструктор Цветан Лазаров, както и инженерите Вл. Касабов и П. Панков. Най-високите върхове в прохождащата ни аеронаука и самолетостроене.
За какъв мотор става реч?
Кинематичната схема на авиодвигателя на Тилчев с двойно действие и нов начин за предаване на кръговото движение на коленчатата ос се основава на известния в общото машиностроене механизъм на Шетинг (Германия) или на Уитфорд (Англия). Тя дава възможност за добро механично балансиране, но поради технически проблеми, отразени в протокола на споменатата комисия, авиационни двигатели с такава схема не са реализирани. Те впрочем биха имали прекалено голяма “чело”, което рязко би увеличило миделното сечение на тялото на самолета, вследствие на което би се ограничила скоростта на полета. Това показва един поглед в огледалото за обратно виждане към битието на родната авиопромишленост, когато, нека да си го кажем, скоростта на полета у нас не е била кой знае какъв проблем.. В смисъл, че не е първа грижа. Първата грижа е да имаме самолет, с който да се лети.
Да се лети!
А иначе скоростта на полета винаги си е била проблем, най-чувствителен и болезнен особено за този, който е решил, че трябва, то се знае, да се лети, но не как да е и във всички случаи по-бързо!
Е, щом като и по света не се интересуват от подобен аеродвигател, какво по-нататък?
“Баща ми проектира реактивния си двигател “Рашо Тилчев”, който предвиждаше да приложи на автомобила, мотоциклета и аероплана... При аероплана един въздушен компресор, както при мотоциклета и автомобила, е надянат на ос на турбина, която се подкарва в движение от изгорелите газове на горивната камера. На оста на турбината е надяната и бензинова (петролна или керосинова) помпа, която всмуква горивото от резервоара и го праща в огнището. За излитането се завъртва турбината с акумулаторна батерия: усилва се работата на компресора, който всмуква атмосферен въздух и ги праща в огнището. Изгорелите газове минават през турбината, привеждат я в движение и пред дюзите поддържат летенето на аероплана...”
Тихомир Тилчев

Монтирането на ракетни двигатели, длъжни сме да забележим, на мотоциклети и автомобили си е една чиста фантасмагория, защото те са ефективни само и при изключително големи скорости на полета –тогава техният КПД е най-голям.
Да, тъй е.
Само че е потребно да забележим още, че, първо, скромният и блуден учител от старозагорското село Мъглиж Рашо Тилчев търси свой път за повишаване на енергийната мощност на самолета, след като извършва продължителни изследвания, за да достигне единствено правилното убеждение: реактивният двигател е полезен само за аероплана; и второ, че Рашо Тилчев прокламира храбро реактивните си идеи през тридесетте години, когато те не са особено популярни, макар и вече описвани в световния специализиран печат. Популярната своя теория на въздушния реактивен двигател инженер Б. Стечкин например обнародва през 1929 г. Ще рече, че Р. Тилчев е бил в крак и в час във времето си, най-малкото. Даже значително е изпреварил с нещо си европейските умове в тия посоки на диренията. Защото е видя реактивния аероплан твърде рано, много вярно и съвсем смело.
А то никак не е малко. Останалото ще стори синът му Тихомир Тилчев.
“Първият вариант на моя реактивен двигател е всъщност пулсиращ въздушно-реактивен двигател, който използва за окислител атмосферния въздух. При него няма въртящи се елементи. Аеропланът излита, като се използва предварително сгъстен въздух, а всмукването на горивото от резервоара става автоматично под действието на нахлуващия въздух. При пущане на двигателя в ход, щом като налягането на въздуха в горивната камера се изравни с налягането му в сгъстителя, клапата, под въздействието на свиваща се пружина, се затваря. Следва запалването на сместа и експлозия. Под напора на горещите газове се отваря друга клапа и горещите газове изтичат с голяма скорост през дюзите, като с реактивното си действие тласкат самолета напред. Същият процес веднага се повтаря. За една секунда могат да станат 20-30 и повече експлозии...”
Тихомир Тилчев

Сега вече наша работа е да си припомним, че през 30-те години на ХХ век, когато буталният авиационен двигател е монополист, основоположникът на теорията на реактивното движение К.Е.Циолковски твърди, че бъдещето на авиацията ще принадлежи не на буталния, а на реактивния двигател. В тия години и в много страни към създаването на реактивни самолети се отнасят като към толкова далечна грижа, че да се говори за подобни проекти било равносилно на утопични унеси. Тъй е било. Но само след едно десетилетие във въздуха излитат и първите реактивни самолети. С огромни и незаменими предимства пред витломоторните аероплани. Изобщо възможността значително да се опростява реактивният двигател като машина за преминаване към по-големи скорости на полети изглежда невероятна, странна. Цялата световна авиация тогава, както сочат нейните истории, се занимава тъкмо с противоположното: борбата за увеличаване скоростта на полета води коварно към... усложняване на авиодвигателя. И изведнъж толкова принципно опростяване на реактивния двигател като отстраняване на същността му – газовата турбина! Хайде, де! Та нима може да се мине без въздушен компресор? Оказва се, че да! Има такава възможност. Тя ще дойде по-късно и ще бъде осъществявана и катастрофално, но ще триумфира. През юни 1944 г. жителите на Лондон първи ще изпитат, и то върху живота си, ново немско оръжие. На брега на Франция към Лондон се носели малки самолети със странни форми и ужасяващ трясък. Всеки самолет бил всъщност летяща бомба с около тон взривно вещество. Летци на тези самолети роботи не е имало. Те били управлявани автоматично, изненадващо пикирали над Лондон, сеейки смърт и разрушение- Това били реактивните самолети-снаряди, наричане, както се досещаме, Фау-1. Използвани са пулсиращи въздушно-реактивни двигатели.
И какво излиза? Че в предлагания проект на Тихомир Тилчев е заложен здрав, верен и новаторски принцип. По същото време и в условията на абсолютна секретност този принцип се използва от германските конструктори за създаването на тайнствените и смъртоносни Фау-1 и Фау-2, нещо, което Т. Тилчев не могъл да знае, както още и това, че по същото време в СССР се туря началото на разработката на подобна техника. Изпитан е и първият съветски пулсиращ въздушно-реактивен двигател. Идеята е била да бъде използван за самолети-снаряди, изстрелвани от тежки бомбардировачи. Всичко било готово, но едва през пролетта на 1945 г. Днес подобни двигатели нямата приложение, но те, наречени още импулсни, са една надежда за полети в атмосфера с високо налягане например като тая на нашата добра приятелка Венера.Ето накъде се бил засилил чак и толкова рано бай ни Тихомир Тилчев. Техническото му мислене е на много високо равнище, откъдето и както да го гледаме – и с връщане, и с изпреварване. Това, че неговият проект не е реализиран 1:1, в никакъв случай не обезличава изключителния му прогрес.
“Вторият вариант на реактивния двигател, който изпратих и в Съветския съюз, беше турбореактивен (по-правилното е турбо-витлов –Цв.Ц.), за използване на окислител – атмосферния въздух. Тук турбината, която се задвижва от изгорелите газове, и горивната камера са едно и се въртят заедно... Предвидено е оборотите на турбината да се намаляват не с редуктор, който е тежък, а чрез съответно изменение на посоката на излитащите газови струи от турбината, които, отправени и малко назад, чрез реактивното си действие идват на помощ на витлото и ускоряват летенето на самолета...”
Тихомир Тилчев

Опит за рекапитулация. И така, Рашо Тилчев и Тихомир Тилчев предлагат, първо, приложение на реактивен двигател на реактивна конструкция; второ, приемат за целесъобразно и разработват турбовитлов двигател – един вид пулсиращ въздушно-реактивен двигател; и трето, разработват и турбо-витлов двигател. Времето – от средата до края на 30-те години...
Обаче има още нещо.
“Моят запалителен шрапнел, може да се изстрелва от специално оръдие, а може и с досегашните оръдия, а бомбата се пуща от аероплан. При даден обект действието на шрапнела е следното: първо, определя се разстоянието до обекта – аероплан,танк и пр., поставя се запалката, втиква се шрапнелът м оръдието и се стреля. Изстреляният шрапнел на определено разстояние експлодира, изтласкват се струи запалителна течност, която унищожава всичко, което попада в обсега на огъня. За ускоряването на движението на запалителната бомба част от обема й отзад може да се изпълни с ракетен състав – тогава реакцията на газовете при горенето ще ускори движението за догонване и унищожаване на неприятелския аероплан.”
Тихомир Тилчев

Силно впечатление прави последното изречение от описвания шрапнел, защото – моля за внимание! – в 60-те години и по-късно намериха развитие т.нар. активно-реактивни снаряди. След изстрелването на снаряда на определено разстояние по траекторията се задейства (запалва) горивен реактивен двигател, заемащ почти половината от обема на снаряда, който лети на дистанция, увеличена поне 25 пъти, ако ли не и 100 на сто по отношение на конвенционалните снаряди. Някои специалисти предвиждат използването на активно-реактивните снаряди за борба с балистичните ракети. Твърди се между другото, че оръдия с голям калибър, ако имат активно-реактивни снаряди могат да достигнат разстояние на стрелбата няколко хиляди километра, а при стрелба в зенит –1600 км.
Ха, де!
Отгоре на всичко Т. Тилчев си разработва и... противоаеропланна ракета. Една твърде интересна идея, в замяна на което вероятно трудно осъществима. В същността си тя е доразвитие на загражденията, потребността от които възниква остро през Втората световна война за защита от бомбардировъчните ескадрили (да си спомним загражденията с привързаните балони). И ето че някъде към финала на т. нар. студена война възникна проблемът за заграждения против крилатите ракети. Предполагаше се, че летящата ниско над земята ракета, ако попадне в мрежата, силно ще разстрои системата си за управление. Тъй се предполагаше... Само че много по-рано Тилчев прокламира идеята си как да стане това: чрез противоаеропланни ракети да се “опъват” мрежени заграждения!
Идеята за тия мрежи впрочем не ни ли напомня тъй нежно за шлагерната Инициатива за стратегическа отбрана? От което, разбира се, не следва да предполагаме, че Роналд Рейгън и великите му експерти са чели с пот на челото трудовете на Тихомир Тилчев и оттам им е хрумнало нещо си тъй зашеметяващо за изтребване на т. нар. човешка цивилизация. Надали, надали...
Обаче! Не бива и да се допуска, че и Тихомир Тилчев е бил под силното обаятелно въздействие на ИСО – тази велика идея. Просто защото българинът създава своята ИСО далече и отдавна – в края на 30-те години.
Така че всяка прилика тук НЕ е случайна. Като цяло Тихомир Тилчев винаги е разумявал това, което обективно е било напълно възможно, и таци му “слабост” не го напусна до сетния му дъх. Българинът Тихомир тилчев, оказва се, е тичал по-бързо и е бил по-близо до истината си, която обаче, както излиза, е истина за всички!

Тилчев Фрагменти: “Човек, като почне да пада...”
• “Всичко става, дори по-добри времена могат да дойдат!”
• “Човек, като почне да пада, където и да се спре, все е от файда. Голямото не е да паднеш. Голямото е да станеш!

Тилчев Постфактум: Закон в астрономията или сплеснато ли е Слънцето?!
Имаше един-единствен човек, който вярваше, че е открил закон в астрономията. Намериха се и българи, и чуждестранни академии, които го подкрепиха, но от това законът му не стана закон, колкото де факто и де юре да си е закон. Един-единственият беше неговият автор – Тихомир Рашев Тилчев.
Тия редове не са свързани с авиацията, но Тихомир Тилчев, авиационният изобретател, не бива да бъде изоставен посред пътя на жизненото му поприще и изобретателско тегло. Дължим му, вечна му памет, още малко...
Още през 1983 г., и то на един международен семинар, при това строго научен, оказва се освен всичко, че дълги години нашият герой се е занимавал и с решаването на проблема за околоосното въртене на небесните тела. Интересно! Не вярвам, че Тилчев е пропускал тия тела да са завъртени от палеца на Бога, макар и това да не е изключено. Само че бай Тихомир търси за себе си постройката на проблема по свой си, оригинален начин, при който, като сам се пита, сам, а не друг трябва да му отговори. А истината е небесна, где е тя, дето рекъл поетът, днес и все още никой не знай. Никой, ама Тилчев иска да си я знае. Неговата истина по въпроса и ако тя стане и наша, толкова по-добре. Истината за околоосното въртене на небесните тела: че какво интересно има тук? Има! Причините за околосното въртене са нееднаквите инерционни сили на частиците на която и да е друга планета освен Земята, които се явяват при спиралното й приближаване или отдалечаване от Слънцето. Ще рече – Тилчев търси зависимостта между масата, полуосите и ротационния период на небесното тяло.
Един чудесен ден в “Аязмото” той е осенен от представата, че Земята, почти идеално еластична при въртенето си – околоосно и равномерно – приема фигурата на сплеснат ротационен елипсоид. Престане ли нейното въртене, Земята, да кажем, се превръща в сфера с радиус. Тъй че при гравитационното притегляне на екватора на Земята при равномерно въртене е длъжно да бъде различно и че тая разлика се причинява от центробежната сила със “седалище” екватора. И ей тъй, по интуитивен път, Тихомир Тилчев, някак си и той не знае как, си изписва едно уравнение, което отдавна му се върти из главата, ама не пъква наяве. Едно уравнение, в което разликата между притеглянето на екватора при двете положения се изравнява с центробежната сила на самия екватор. И това съвсем ненадейно Тилчево уравнение от “Аязмото” пробива успешно и генерално проблема. Тъй решава бай ни Тихомир и сяда в една малка старозагорска сладкарничка да пийне бозица. Междувременно и дори когато човек пие боза, може, ако иска, да си спомни, че отдавна и опитно, и теоретично е доказано, че сферичният радиус се явява нещо средно геометрично на полуосите на небесното тяло, ако околоосното въртене е равномерно. И още малко внимание: този важен резултат е следствие от закона на Хук. Добре, но Тилчев решава сам това уравнение и получава една формула за ротационния период на небесното тяло, изразен чрез масата и полуосите му. Проверява тази формула и за Земята. И какво? Ами получава ротационния период на Земята за 24 часа с една относителна грешка от 1,4 процента. Тилчев вкарва в действие формулата си и за другите планети и разните им там спътници. Формулата му дава и техните ротационни периоди, и ги дава толкова по-точно, колкото по-точно се знаят и се борави с техните маси и полуоси. Това е!
Толкова за формулата. Но тя сега трябва да тръгне към БАН.
Обаче в БАН за Тилчев няма приготвени лалета и кафета. Специалистите по небесна механика, с каквито в БАН е пълно, не признават резултата. Някакъв си даскал, р’бираш ли, уморено констатират те, си въобразява че... и компетентно се прозяват. Следват унизителни процедури по защитата на Тилчевото откритие, препълнени с ирония, подигравки и хилене. Имало е и честни признаващи Тилчева гласове, но те потъват в скудоумието и безразсъдствието на БАН-овците.
Тихомир се уморява, но не съвсем. Съобщава своята формула на Френската академия на науките и за сравнение, пък и за баланс – в Академията на науките в СССР.
Френският отговор: “Формулата се приема априорно, необходимо е авторът да представи теоретично доказателство.” Подпис на Луи де Броил, постоянен секретар на академията до Айфел.
Съветският отговор: “Формулата дава резултати, близки до действителността.” Подпис на директор на Института по астрономия към Ан на СССР до Кремъл М. Ф. Суботин.
Айфел и Кремъл не си противоречат и не намират за необходимо да наричат неизвестният им български кореспондент неудачник, заел се да прави дупка в морето и пр. За жалост положителните български рецензии, френско-съветския заговор в полза на влизането на Тихомир Рашев Тилчев през задния двор на науката – всимчко това остава глас в пустина и надеждите на бай ни Тихомир драматично започват да се изпаряват. А от друга страна то си е и опасно за БАН-овците това напиране на Тилчева, един наистина “профан” в науката, един аматьор, “нещо по-така”. Е, може и да има нещо, но ако го пуснем на нашия одър, какво ще кажат за нас, а? Ще кажат: киснете тук в академията, а цигуларят между тъжните си цигулкови романси открива цял-целеничък закон в астрономията. Неудобно е някак си. И после, отгде-накъде този дилетант ще се мери с Нютона, Кеплера, Клеро, моля ви се! Сакън и аут!
Моя милост силно резюмира и редуцира резила на бАТ-овците и теглото на скъпия на сърцето ми Тихомир Тилчев. Е, нека и да допуснем, че неговото откритие е блъф някакъв си, преднамерено недоглеждане, нещо едно такова там, де да го знам какво е всъщност. Но така ли е? Как са могли такива мастити чуждестранни академии да се заблудят едновременно и независимо една от друга, да да се притекат на Т. Тилчев на помощ, за да обидят БАН ли? Май ще сбъркаме, ако приемем тая теза. Българската причина за отхвърлянето на Тилчев е от проста най-проста: кажи ми кой си ти, и аз ще ти кажа какво съм направил. А ти си никой, р’бираш ли?
А сега за десерт на тия морални несретници в родната БАН. Несломен, макар и посъсипан, Тилчев отива по-нататък. Като прилага своята формула, се уверява, че Слънцето действително е мъничко сплеснато. Мъничко, мъничко, но е деформирано то въртенето си около 10-5 (десет на минус пета). Фантастично, но по-късно потвърждение на тази Тилчева българска стойност, която у нас предизвикваше бурен смях почти на цялото ни астрономическо воинство, направи, кой мислите? Направи го самият Р. дике, американски учен-корифей. Неговият резултата, постигнат в могъщи лаборатории с участието на всякакви суперексперти, свръхуреди и електронни машинарии – всимко това едно прецизно измерване при наземен експеримент, резултатът на този знаменит Р. дике е, колко мислите?
Резлутата е 10 на минус пета.
Не знам какво се казва в такива случаи.
Или само се мълчи?
Прости ни, бай Тихомире, и вечна ти памет.*
*Обемен очерк за живота и делото на Тихомир Тилчев може да се прочете в книгата на автора “Български феномени”, С., 1994 г.
Слава на отричащите БАН-овци.
Да живеят чуждестранните академии, които те признаха!
... Това е Тихомир Тилчев, но то едва ли е всичко.