" alt="img" /> Случаят с яхтата "Александър I" и четирите румънски канонерки (1885 г.)

Предлагаме на Вашето внимание един малко известен случай от Сръбско-българската война (1885 г.) с участието на параходната яхта "Александър I". Под влиянието на Австрия, Румъния изпраща четири канонерки, на които е разпоредено да арестуват всички български съдове, превозващи войска или военна контрабанда и да ги откарат в румънските пристанища. Как започва и какъв е резултатът от това противопоставяне?

Веднъж, когато аз (бел.ред. - Еспер Серебряков) току-що бях завършил товаренето на цял батальон войници на яхтата и на трите баржи, теглени от нея на буксир, спешно ме извикаха при началника на арсенала. Там аз заварих още няколко началници, които оживено обсъждаха току-що получената телеграма от София. Обясниха ми за какво става въпрос.
В полицейско отношение долния Дунав беше подчинен на Румъния по международен договор. Нейните военни съдове – няколко канонерки, поддържаха реда в тази част на Дунава. Когато до австрийското правителство достигнала вестта, че по Дунав се превозва българска войска и боеприпаси, то официално поиска от Румъния да поддържа неутралитета на Дунав и да спре превоза на български войски.
Румънското правителство, което съчувстваше на българите, изпрати в София дипломатическа нота, но фактически нищо не предприе. И ние, като че нищо не се бе случило, с все повече усилваща се енергия продължавахме да превозваме войската.
Австрия беше крайно раздразнена от това поведение на румънците и с рязък тон заплаши Румъния, че ако дори още един параход с български войски премине по Дунава, то Австрия ще изпрати своята военна флотилия по долния Дунав и фактически ще поеме охраната на неговия неутралитет, като отстрани Румъния. Румънското правителство извести за това българското министерство. Заедно с това съобщи, че е изпратило четири канонерки, на които е разпоредено да арестуват всички съдове, превозващи войска или военна контрабанда и да ги откарат в румънските пристанища.
Като разказаха как стои работата, ми зададоха въпроса: Какво да се прави? Войските трябва да се доставят, а между другото по пътя стоят четирите румънски канонерки, които по всяка вероятност ще направят опит да задържат парахода. На това аз им отговорих, че сами по себе си канонерните лодки не са страшни. Яхтата е прекрасен кораб, благодарение на което при стълкновение инициативата за действие ще бъде винаги в моите ръце и при това, имайки на разположение превозвания батальон войници, аз лесно ще мога да превзема тези канонерки, ако направят опит да арестуват яхтата или да откъснат от нея теглените шлепове. Това, разбира се, само в случай че получа пълномощия да се защитавам и каквото и да стане, да не обръщам внимание на възможните политически усложнения. Ако ми бъде наредено по никакъв начин да не влизам в стълкновение с румънските военни съдове, то тогава остава единствения изход – да се постарая да доближа шлеповете до българския бряг, а след това, използвайки бързината на яхтата да направя опит да избягам от румънските канонерки и да доставя на местоназначението тази част от войската, която се намира на яхтата. В първия случай непременно ще има сериозен конфликт с Румъния, който може да доведе до война. Във втория – голяма част от войските и амунициите няма да пристигнат навреме на местоназначението си. Аз добавих, че като чужденец нямам право на избор – нека те решават, а аз ще постъпя както ми бъде наредено...
Въпросът беше неразрешим, войската трябва да бъде превозена. Точно толкова необходимо беше да се избегне възможната война с Румъния. Нужно беше някой да поеме върху себе си отговорността и в случай на неприятни последици да бъде отговорното лице. Такова лице можех да бъда само аз, чуждестранен офицер, командир на параход, за чиито действия българското правителство би носило много по-малка морална отговорност в очите на румънското правителство, отколкото, ако на мое място беше местен български офицер.
Аз се съгласих да изпълня заповедта, но положението ми не беше никак приятно. Цяла нощ стоях на палубата, гледайки дали в мъглявата далечина на Дунава няма да се появят румънските канонерки. В случай на среща с тях, аз реших да прибегна до дипломатически преговори, застрашавайки канонерките с абордаж и само в краен случай да изпълня тази заплаха. Но това беше по-лесно да се реши, отколкото да се направи. Та нали при всеки случай – победеният или победителят, не ме очакваха радостни перспективи. Разбира се, оставаше надежда, че румънците от своя страна също няма да искат да нарушат дружбата си с България и ще измислят някакъв изход от трудното положение.
Вече се разсъмваше. След остър завой ние излязохме на доста широк разлив на реката и изведнъж видяхме в далечината четири румънски канонерки, стоящи на котва. Аз погледнах към тях с бинокъла си. На палубите на канонерките нямаше никой. Ние се приближихме, но никой не се показваше. Минахме покрай тях. При тях беше все така тихо и спокойно. Като че ли всички бяха измрели.
Румънското правителство беше изпълнило изискванията на Австрия и по всяка вероятност с официална заповед, каквото и да става да бъдат задържани българските транспортни съдове. Но заедно с това е било казано негласно на командирите на канонерките, че хората биха могли да бъдат изморени и да заспят точно по времето, когато трябва да преминат българските транспорти с войските и че Румъния и България няма за какво да се карат. Със своята доброжелателна позиция Румъния оказа на България огромна услуга. Без пропускането от страна на Румъния българската войска не би могла навреме да получи подкрепления и Видинската крепост би останала съвсем беззащитна. А и не е известно как биха се развили военните действия и как би завършила кампанията.

Преживелиците на един руснак в България (1885-1886 г.)
Спомени на морския офицер Еспер Серебряков

Регионален исторически музей – Русе
Библиотека „Извори”, Книга 2

Снимка - Параходната яхта "Александър I", Централен фотоархив на Министерството на отбраната