otbrana.com
Падаме от сърбите на футбол със 7:1, но това е единственото ни поражение по време на първата фаза на Отечествената война. Комшиите ни изненадали със спортна екипировка, а нашите ритали с ботушите от окопите.
Борис Павлов

На 27 ноември 1944 г. войната доведе нашия полк в Прищина, най-големият център на Косовско поле. След огненото кръщение в Равна Дубрава и техния военен принос за разгрома на нацистите в близост до градовете Ниш и Подуево, войниците бяха на спокойствие няколко дни. По време на почивката се провеждаха тренировки и се изучаваше марш, рефренът на който звучеше така:
„До Берлин, до Берлин
всички смело тръгвайте
в Берлин в Берлин
ще победим фашизма.“
В тези дни фронтовият вестник „Преславец” се разпространяваше от ръка на ръка. На първата страница полковник Демир Борачев, помощник-командир на по политическата част беше написал: „Преславецът“ взе активно участие в битките при Равна Дубрава. Те се отличиха в ожесточените битки при Подуево. Но те извършиха истински подвиг, преодолявайки планината Капаоник и излизайки към Вучитран, а не от бронетанкова бригада. "
В тези няколко дни на спокойствие получих заповед на командира, в която моя отговорност бе да събера екип от играчи за приятелски футболен мач с командването на войските на маршал Тито.
Нямаше много време и „селекцията“ бе по-скоро въз основа на запознанството ми със спортистите от полка. Повечето от тях прекъснаха активната си спортна дейност преди войната. Така на вратата на нашия отбор беше Венко Нанчев, а бек Иван Пеев, който преди войната беше успешен футболист в спортните клубове на града. По това време бях футболист на отбора в Шумен „Волов“ и водех атаката. Направихме една тренировка.
В деня на срещата ,2 декември, бяхме изненадани, когато видяхме нашите опоненти. Сърбите имаха истинска футболна екипировка. Тениски, шорти, гамаши, футболни обувки, а нашият отбор се появи на терена в тениски и войнишки ботуши.
Военният оркестър засвири марш, разменихме си поздрави и играта започна.
Екипът ни положи всички усилия да се представи с достойнство, но очевидно нашите възможности бяха скромни. „Спортните“ дрехи ни затрудняваха да се движим. Тежките ботуши не ни позволяваха да тичаме бързо и да изпратим топката, където трябва.
Сръбският екип действаше умело и сръчно. Отправяха удар след удар в нашата врата.. Спомням си, че през второто полувреме на мача хвърлих ботушите и облякох трофейните обувки, които Аспарух Апостолов от моя взвод ми подари. Те обаче се плъзгаха по терена. Хвърлии ги и останах бос. Така завърших мача, но успях да отбележа почетен гол.
Загубихме тежко. Резултатът беше 7: 1 в полза на сърбите.
Загубата винаги е неприятна, но дойде при трудни за нас условия. Преживяхме това поражение, защото то беше единственото поражение в първия период на войната.
Борис Ванков Павлов през 1972, 27 години след този мач, беше треньор на футболния отбор на град Шумен „Волов” Под негово ръководство тимът постигна най-голям успех и дебютира във „А” футболна група на страната.
(Този спомен на Борис Павлов ни предостави полковник от запаса Мишо Йорданов, предсдател на СВВБ-Шумен.)