На 17 януари 1860 г. в Сопот е роден завоевателят на Одрин ген. Георги Вазов

Pan.bg 18 яну 2020 | 02:12 views (164) commentaries(0)
img pbnovini.com/

На 17 януари (5 януари стар стил) 1860 г. в Сопот е роден Георги Вазов – 5-то дете в семейството на търговеца Минчо Вазов и Съба Хаджиниколова-Вазова, брат на патриарха на българската литература Иван Вазов. Това съобщи за Радио „Фокус“- Пловдив военният историк Петър Ненков. По думите му, фамилията Вазови е една знакова фамилия в историята на Следосвобожденска България. Тя дава на нашата литература нейния първи жрец – народният поет Иван Вазов, който описва в своите стихове, разкази, белетристични книги и драми борбите на българите за национално освобождение и героизма на българския войник във войните за национално обединение.

„Неговите двама по-малки братя – генералите Георги и Владимир Вазови, са емблематични имена в историята на българското военно изкуство и на Българската армия на Третата българска държава“, каза още Ненков.

„Най-големите победи на българското оръжие след Освобождението – превземането на Одринската крепост на 13 март 1913 година от Втора българска армия и победата на Девета пехотна Плевенска дивизия в епичните боеве през септември 1918 година на Солунския фронт и красивото Дойранско езеро са свързани с техните имена“, добави още той. Затова, според Ненков, влиянието, което те оказват върху развитието на българското военно изкуство и за изграждането на Българската армия е много голямо и истинско удоволствие представлява, когато човек чете техните биографии, които по един невероятен начин отразяват преломните и трудни моменти на времето, в което те живеят. По-големият брат Георги Вазов още от малък е закърмен в здрав възрожденски морал, който помага за формирането му като личност с ярка индивидуалност. По-късно в спомените си Георги Вазов сочи своята майка като първа възпитателка в детството му.

Докато баща му Минчо Вазов върти търговия с колониални стоки и поддържа фирмата „Вазовар“, майката е тази, която със своята богата душевност съумява да възпита у него доброта, общителност и тактичност. През 1866 година Георги започва своето обучение при клисурския учител Начо Труфчев. Силната му любов към знанията е причината той да продължи образованието си в прочутата Априловска гимназия в Габрово, където учи заедно с бъдещите генерали от Българската армия Иван Фичев, Михаил Савов, Матей Андреев и други будни юноши. През 1876 година заради избухнал бунт в гимназията той е изключен от нея и се прибира в родния си град.




След разгрома на Априлското въстание баща му решава да го изпрати при своя брат Кирко в Румъния.

Там младият Георги изкарва една година. След обявяването на Руско-турската война и преминаването на руските войски на българска територия той е назначен за писар заедно с бъдещия великолепен български писател Алеко Константинов в българското губернаторство в Свищов при губернатор Найден Геров. Тук Георги Вазов посреща вестта за подписания на трети март 1878 година Санстефански мирен договор, с който България възкръсва като държава на картата на Европа след петвековното османско робство. След освобождението той заминава с десет български момчета за възрожденското юнкерско училище.

През 1870 година завършва училището. Завръщайки се в България постъпва в българската княжеска войска. На приема, устроен от княз Александър Батенберг в чест на монополизираните офицери, монархът оскърбява младия офицер, след като разбира, че е брат на поета Иван Вазов. Този епизод кара Георги Вазов да подаде рапорт за преместване в Източно-Румелийската милиция. Отначало е зачислен във Втора рота на учебния батальон, а впоследствие турският генерал-губернатор Алеко Богориди го взима за свой трети адютант. Кандидатства и е приет в Николаевската военно-инженерна академия в Русия.

След извършеното на 6 септември 1885 година Съединение всички български офицери, командировани за обучение в руските военни училища и академии, тръгват за своята родина, за да изпълнят свещения си дълг. Поради липса на свободни командирски длъжности Георги Вазов е изпратен от командващия южнобългарските войски подполковник Данаил Николаев при инженера на корпуса капитан Велчев със задача да му окаже помощ на предната позиция при днешния български град Симеоновград. След това поручик Георги Вазов е изпратен в Елхово и Тополовград, за да ръководи изграждането на позициите.

Оттам заминава за Котленския проход, за да го превърне в непревземаема крепост за врага в случай, че той достигне до него. Но ударът не идва от юг, а от запад. По един вероломен и бандитски начин турският клан Милан обявява война на младата българска държава с мотива, че съединението правело България прекалено голяма държава и нарушавало статуквото на Балканите, породено от Берлинския конгрес на Великите сили.

На Запад се отправят всички българи, годни да носят оръжие, за да се наредят по знамената на застрашеното отечество. Със своя кон Мартагон поручик Георги Вазов пристига в Пловдив и оттам с двамата си братя Иван и Владимир тръгва към Сливница, където се води генералното сражение на войната. Макар и позакъснял, поручик Вазов успява да се включи в бойните действия и взима участие в боя за Пирот.

За своето участие в този бой той е награден с орден за храброст и произведен предсрочно в чин капитан. През 1886 година участва заедно с група офицери русофили Олимпи Панов, Анастас Бендерев и Радко Димитриев в детронирането на княз Александър Батенберг. Вследствие на контра преврата, организиран от Стефан Стамболов и началника на пловдивския гарнизон подполковник Сава Муткуров, Георги Вазов и останалите съзаклятници са принудени да емигрират в Турция, в Османската империя.

Живее известно време в Скопие и Одрин, най-накрая се установява в Цариград, където се разболява тежко от ревматизъм и четири месеца престоява в болница. През това време в България са смазани жестоко от властта офицерските бунтове в Русе и Силистра и техните организатори са екзекутирани. След известен престой в град Бурса капитан Георги Вазов заминава с параход за Одеса, където продължава да се лекува.

Почувствал се по-здрав, продължава своето обучение в Санкт Петербург във Военно-инженерната академия. Завършва я блестящо и е назначен на служба в затънтената Закаспийска Губерния на Руската империя. Въпреки че неговите другари го съветват да се откаже, той заминава за пустинята, където построява крепостта „Кушка“. Със затопляне на отношенията между Русия и България Георги Вазов получава възможност да се завърне в своята родина, за да отдаде силите си за организационното укрепване и изграждане на Българската армия.

На 29 януари 1898 година той е назначен за офицер за особени поръчки при военно-инженерната инспекция. По това време се жени за Мария Цачева. От брака си с нея му се раждат четири деца. Междувременно е назначен за началник на инженерните работи във военноинженерна инспекция, за да бъде произведен в по-горен чин. На принципа на ротацията капитан Георги Вазов е назначен за командир на Втора инженерна дружина.

През 1900 година е произведен в чин полковник и е назначен за началник на инженерните войски на Българската армия. Оглавява комисия от генералщабни офицери, която посещава Австро-Унгария, Германия и Франция, за да се запознае на място с организацията на техните военни инженерни войски и въздухоплавателното дело, и челния опит. По един уникален начин той успява, връщайки се в България, да го въведе в инженерните части на Българската армия. 1906 година като инспектор на инженерните войски, той е произведен в чин генерал-майор. Авторитетът му расте, но същевременно през месец декември 1909 година му е устроен съдебен процес. Генерал Вазов излиза като победител от него, но въпреки всичко той е осъден на пет дни домашен арест.

Офицерската му чест е уязвена, приятелите му се отдръпват от него, за да не гневят Фердинанд, вследствие на което той изпада в тежка депресия и подава рапорт за напускане на армията. Като генерал от запаса той поставя началото на автомобилното дело у нас, на колоездачното дело в България, обучава български шофьори да управляват автобусите в междуградския автотранспорт, пише много статии в български военни списания. Въобще неговата деятелна натура не го оставя нито миг спокоен.

Настъпва есента на 1912 година, когато балканските държави създават Балканския съюз, насочен срещу Османската империя. Фердинанд е принуден да повика отново под знамената си незаслужено низвергнатия генерал, който е мобилизиран и назначен за началник на военните съобщения и етапи в българската армия. Под лозунга „За освобождението на поробените братя и сестри в Македония и Тракия“, започва трескава подготовка за бъдещата война.

Нейното обявяване на 5 октомври 1912 година е посрещнато в България с неописуем възторг. Зареждат се тежки пригранични сражения. В битките при Лозенград, Люлебургаз, Бунархисар е пречупен гръбнакът на Източната турска армия от българските войски. В края на октомври те достигат до постъпите на укрепената линия Чаталджа, която е последната преграда към Цариград. Султанът изпраща молба за примирие, но Фердинанд мечтае да влезе на бял кон в Османската столица като византийски Василевси. Затова отдава заповед бойните действия да продължат до победен край.

Последва неуспешната атака на Чаталджа, при която от турските куршуми и снаряди, избухналата холера, загиват и са ранени хиляди български войници. Примирието е подписано, но Комитетът на новотурците извършва през януари 1911 година военен преврат в Цариград и продължава войната, опитвайки се да извърши коренен прелом в хода на бойните действия. Повеждайки свежи резерви от Анадола, те атакуват българските позиции при Булаир на Галиполския полуостров, но получават жестоки поражения от Българската армия. Остава единствено като трън в петата на българския лъв Одринската крепост, която от близо 5 месеца е обсадена от Втора българска армия. Преди атаката на крепостта руският генерал-майор Анатолий Стесъл, ръководител на отбраната на руската далекоизточна крепост в Руско-Японската война 1904-1905 г. написва: „Одрин е първокласна крепост, която е непревземаема на теория, но за вас, българите, кой знае“.

При така създалата се обстановка главното командване на Българската армия решава да назначи на 19 януари 1913 г. за началник на източния сектор на Втора армия да се извърши пробив в Одринската крепост. Генерал-майор Георги Вазов, който с пълно право е считан за най-големия специалист по крепостна война, изоставяйки своите задължения като Лозенградски военен губернатор, той се заема с цялото си сърце и душа за осъществяването плана на атаката на крепостта. Дългоочакваният ден най-сетне настъпва. На 11 март 1913 г. след мощна артилерийска подготовка полковете от източния сектор на обсадната Втора армия на ген. Никола Иванов започват онази безпримерна атака срещу най-силната крепост в Югоизточна Европа, която по-късно ще влезе във всички военни учебници като шедьовър на българското военно изкуство и като символ на храбростта на българските воини. Започва жесток бой.

Със сапьорни лопати военните от полковете на източния сектор, командван от ген. Георги Вазов, секат телените мрежи и атакуват яростно предната линия на противника. През нощта на 12 срещу 13 март атаката продължава и боят се пренася в самите фортове, където започва яростна ръкопашна схватка. Въпреки упоритата съпротива, страховитите фортове падат един след друг в български ръце. След тях българите овладяват и останалите фортове в източния сектор на крепостта. Комендантът на Одринската крепост Шокир паша едва смогва да телеграфира в Цариград –„Всичко е свършено.

Българите нахлуха в града“ и се предава в плен целият щаб във форта на конния Лейбгвардейският полк на полковник Генко Марколев. Същият този паша, покрил се със зловеща слава като палач на Илинденско-Преображенското въстание, Странджа и Одринска Тракия през 1903 г., сега кротко предава сабята си на командващия Втора българска армия генерал-лейтенант Никола Иванов, който го укорява, че е запалил складовете с провизии и по този начин обрича местното население на гладна смърт. На 13 март 1913 г. световните телеграфни агенции разнасят потресаваща вест – Одрин, непревземаемата крепост, фортът от световно значение, пада само след 38 часа под напора на българския войник.

На едно от минаретата на Султан Селим джамия се развява гордо българския трикольор, поставен от кандидат-подофицер Михо Георгиев от 29 пехотен Ямболски полк. Френският полковник Мондезир пише: „Превземането на Одрин стои наред с най-славните военни подвизи във военната история на всички народи“, а Луиджи Барзини го допълва „Как българите успяха да преминат през изкуствените препятствия от телени мрежи? Това е една мистерия. Това бе една човешка вълна, един прилив на мъжество, една буря от хора“, продължава Луижди Барзини. На всяка българска рота, участваща в щурма на крепостта, са раздадени по 80 ордена за храброст.

В тази битка българите използват редица новости във военното дело, като бомбардирането и разузнаването на крепостта от авиация. Те сформират сапьорни групи за устройване на проходи в телените заграждения, като по този начин слагат началото на групите за разграждения, използвани масово по-късно в двете световни войни. Артилерията достига непозната до този момент плътност от 70 цели на километър фронт.

При атаката на крепостта конната батарея на майор Друмев изпреварва пешите редове и води огън с право мерене по противниковите огневи точки. Артилерията използва нови способи за стрелба като огневия вал или подвижния заградителен огън. От далечна Япония, от Америка и цяла Европа, пристигат в Одрин военни делегации, за да се запознаят с методите и прийомите за превземане на крепостта, които използва българското командване. Ген. Георги Вазов е безспорния герой на тази безсмъртна епопея. В своята благодарствена телеграма, той пише развълнувано към своите подчинени воини, подофицери и офицери, че се гордее, че е българин и че се гордее, че е техен началник. Българските полкове преминават церемониален марш пред ген. Георги Вазов и командващия Втора армия ген. Никола Иванов.

„Това е звездният миг в живота на ген. Вазов, който го покрива с неувяхваща слава“, твърди Ненков. Узнали за славната Одринска епопея и победа на българската армия, жителите на каспийската крепост Кушка, изградена от ген. Георги Вазов в пустинята, му изпращат поздравителна телеграма, в която пишат, че в негова чест са кръстили една от улиците на града. Още преди да е завършила обаче Балканската война, съюзниците на България в Балканския съюз Гърция и Сърбия подписват тайна военна конвенция, насочена срещу българската държава. Целта им е да получат земи в спорната и безспорната зона Македония, които първоначално са договорени с България преди избухването на Балканската война. В тази сложна обстановка зачестяват военни провокации и антибългарски изстъпления на Сърбия и Гърция в Македония.

Това принуждава българското главно командване да дислоцира нашите войски от Източна Тракия на българо-турската граница и в Македония. На 16 юни 1913 г. под диктовката на цар Фердинанд помощник-главнокомандващият на армията ни генерал-лейтенант Михаил Славов отдава заповед зад гърба на правителството на Стоян Данев за започване на бойни действия. Половинмилионната българска армия е разселена на фронт от 600 км и изправена срещу армиите на Сърбия и Гърция, които имат обща численост 570 хиляди щика. Още на 18 юни безотговорното отношение на монарха към съдбата на отечеството, правителството на Данев нарежда бойните действия незабавно да спрат. След началото на тази война ген. Георги Вазов е назначен за министър на войната и повишен в звание генерал-лейтенант.

Неговото 55 дневно министерстване съвпада с един от най-трагичните моменти в новата българска история – Първата национална катастрофа на България. Срещу страната ни се изправя мощна коалиция от всички съседни държави на Балканите с обща численост 1 милион и 340 хиляди щика. Петте български армии водят неуспешни бойни действия срещу многократно превъзхождащия ги противник и въпреки произведения героизъм и мъжество на българските воини са принудени да отстъпят за 1 месец близо 150 км.

Преодолявайки съпротивата на Втора армия на ген. Никола Иванов, гърците стигат до долината на р. Струма. На 29 юни турската армия почти без бой си връща Одрин като достига в края на юли до старата българска граница. Румънските войски, възползвайки се от незащитената ни северна граница нахлуват през Дунав и достигат до Петрохан и околностите на София . Бойните действия на север са прекратени. Към средата на юли положението на фронта със сърбите се стабилизира след безпримерната отбранителна епопея на българската армия при Калиманци. Гърците обаче превземат Горна Джумая, днешният Благоевград и продължават своето настъпление. Българската армия успява да се съвземе от първоначалните поражения и преминава в контранастъпление.

За броени дни близо 100 хилядната гръцка армия нахлува дълбоко в Кресненското дефиле и е почти обкръжена. Разбрали за това по телеграфа гръцките делегати на Букурещките мирни преговори настояват час по-скоро да се сключи с българите примирие, за да спасят своята армия. Ген. Георги Вазов подава оставката си като военен министър и преминава в запаса, но продължава отблизо да следи обществено-политическия живот у нас. През 1915 г. заедно с брат си Иван Вазов и още други прославени български генерали от запаса и обществените писатели и политици, застава начело на делегация, която отправя апел към цар Фердинанд и към правителството ни да не присъединява страната към Централните сили през Първата световна война и да не воюва с Русия.

Той пише „Ако България сключи съюз с Турция срещу своите освободители, извоювали свободата ни с кръвта и съзнанието на стотици хиляди руски синове, и забрави унижението на петвековното робство, ще стане нечуван световен скандал и национален позор. Не по-малко позорен ще е съюзът ни с Германия и Австро-Унгария, страните на Бисмарк и граф Андраши, които унищожиха Санстефанска България на Берлинския конгрес и разпокъсаха измъченото ни отечество на три части, раздавайки българските земи на техните приятели.“ Въпреки това никой не чува прозорливите думи на запасния генерал.

След войната той се занимава отново с обществена деятелност и със своето хоби, но изпълненият с напрежение негов живот като офицер и генерал, оказва въздействие върху организма му. Разболява се тежко. Налага се да се консултира и да се оперира при известни лекари в чужбина. Тръгва из Европа с цялото си семейство. След завръщането му в София страданията му се увеличават, налага му се да се извърши спешна операция. След операцията се получава отравяне на кръвта и на 13 май 1934 г. в седем часа сутринта 74 годишният генерал Георги Вазов с думите „Прав, искам да съм прав“, умира, оставяйки след себе си спомена за един великолепен български военачалник и родолюбец, който до сетния си земен дъх живее и умира с радостите и тъгите на своята родина./Радио Фокус
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

РЕГИСТРИРАЙТЕ СЕ, ЗА ДА КОМЕНТИРАТЕ СТАТИЯТА!


Регистрирай се

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker