Войната на цял народ

Pan.bg 12 дек 2019 | 13:22 views (445) commentaries(0)
img Източник:"Armymedia.bg'';Автор Добромир Пелов
Снимка:Княз Александър на предните позиции

„От два часа апаратът не беше се обаждал и дежурният телеграфист в софийската пощенска станция все по-мъчно се бореше с дрямката. Когато стрелката на часовника показваше пет минути след полунощ, телеграфът внезапно иззвъня. Телеграфистът видя, че е съобщение, адресирано до г-н Рангабе, гръцкия дипломатически агент в София. Тъй като телеграмата беше нешифрована, той си каза, че не съдържа нищо особено. Без да бърза, разви лентата и зачете. За миг се разсъни. Почна да чете отначало и толкова се развълнува, че пред слисаните му очи знаците се сляха в една непрекъсната черна линия…”


Така историкът Цончо Родев описва в своята книга „Изпитание” (Военно издателство, 1969 г.) началото на Сръбско-българската война в ранните часове на 2 ноември 1885 г. Телеграмата гласи: „Командирът на 1-ва дивизия и пограничните власти донасят едновременно, че днес в 7 ч. 30 мин. българските войски са изненадали един батальон от 1-ви пеши полк на позицията, която заема на сръбска земя при Власина. Кралското правителство вижда в това неоснователно нападение обявяване на война. Моля, г-н агенте, да съобщите на министъра на външните дела г-н Цанов, че Сърбия, като приема последиците от това нападение, се смята от събота, 2 ноември, 6 ч. сутринта, във военно положение с Княжество България. Подпис: Гарашанин.”

Милутин Гарашанин е тогавашният министър-председател на Сърбия, един от главните „изобретатели” на братоубийствената война. Именно той поддържа „топлата връзка” с посланика на Австро-Унгария в Белград граф Кевенхюлер – Меч, който пък, чрез своето правителство и чрез заемите, дадени на Сърбия от австрийските банки, става главен гарант, че само след няколко дни крал Милан
„ще пие бялото си кафе в София”

Странни са политическите метаморфози на някои фамилии, свързани с върховете на политиката. Амбициозният крал Милан Обренович е син на княз Михайло Обренович, приютил преди две десетилетия в Белградските Врачарски казарми легията на Раковски. А Милутин е син на тогавашния министър-председател Илия Гарашанин, привърженик на идеята за Балканска федерация и подкрепящ освободителните борби на българите… Днес в София, на входа на Южния парк, има паметник на княз Михайло. За сина му Милан се говори като за братоубиец…

Когато тревожната телеграма стига до външния министър Илия Цанов, той вдига правителството на Петко Каравелов по тревога. Телеграфират на княз




Александър, който по това време е в Пловдив заедно с новоизпечения началник-щаб на войската, 24-годишния капитан Рачо Петров. Телеграмата първо е докладвана на капитана, който буди княза с тревожното известие, но забравя да му съобщи кой е агресорът, та Александър напрегнато пита – Турция или Сърбия, или и двете…

Известни от историята са сложните решения, които младият владетел и правителството трябва да вземат. По-голяма част от войската е на турската граница, където се е очаквало нападение заради Съединението. Известно е и как всички възлови командни постове са заети от офицери с чин капитан, защото по-старши тогава в България са само „румелийците”, подполковниците Данаил Николаев, Сава Муткуров, Димитър Филов, но докато те доведат своите части до София и оттам до западната граница, защитата на Отечеството поемат капитаните.

Както и целият народ… „Когато излезе от станцията, капитан Петров срещна дружините, които се отправяха към гарата, пише Цончо Родев. Лицата на войниците сияеха от необуздана радост. Пушките се размахваха, калпаците хвърчаха във въздуха, „ура” и „да живей” раздираха небето. Изпращаше ги цял един народ – старците ги прекръстваха, млади моми закичваха цветя на пушките и калпаците им, деца и възрастни пееха в неспирен хор „Шуми Марица”…”

В този решителен за своята съдба момент България сякаш е сама и няма на кого да разчита. На княз Александър, възпитан в макиавелистичните традиции на европейските дворове, дори му хрумва да изпрати телеграма до султана с молба за помощ – така или иначе, макар и вече съединена, България все още е васално княжество на Високата порта. Спрели го само необузданите ругатни на буйния премиер Петко Каравелов… И без княжеска молба Турция пазела мълчалив неутралитет.

Внушението дошло от Лондон. Англия, вечният съперник на руските интереси на Балканите, подсказала на султана да не предприема агресивни действия срещу непокорното българско княжество. Това решение в „мъгливия Албион” взели, след като видели, че Съединението не е дело на Русия, а е извършено от „вироглавите българи” дори срещу волята на Петербург. Така те се надявали да откъснат България от руското влияние, защото амбициозният император Александър III натворил такива „наказателни акции”, че посрамил името на баща си – Царя Освободител. Изтеглил веднага след Съединението всички руски офицери от България и наблюдавал едва ли не ехидно как недолюбваният му братовчед, българският княз Александър, ще бъде пленен от войските на крал Милан…

Младите български капитани обаче мислели друго. Освободени от опеката на старшите руски офицери, те повярвали в себе си и извършили чудесата при Сливница, Три уши и Мека црев. Нямало и как да бъде иначе. Те бранели Отечеството. Всички, до един! Флигел-адютантът на княза капитан Марин Маринов не останал в придворния кортеж, а повел Бдинския полк, с който при Мека црев заедно с дружините на ротмистър Анастас Бендерев обърнали хода на войната. Там капитан Маринов срещнал и онзи куршум, който го направил безсмъртен. Силен бил и примерът на княза. Той бил винаги в предните окопи, докато крал Милан не стигнал по-близо до фронта от затоплените стаи на нишките и пиротските ханове…

„Всъщност вие трябва да сте благодарни, каза граф Кевенхюлер, пише Цончо Родев. Войната беше изпитание, в което вие, българите, доказахте на света, че сте нация, доказахте, че сте достойни за свободата си. При топовните гърмежи на Сливница в България се роди истинското понятие за Отечество. 7 ноември 1885 г. е денят на възмъжаването на българския народ.” Същият този австрийски дипломат спасява Сърбия от пълен разгром, когато се среща с княз Александър в превзетия от българите Пирот. Решението на княза е за мир да се говори в Ниш, а на младите му офицери – направо в Белград. Александър не се превива дори пред заплахата, че утре може да срещне и австрийски полкове. Но дипломатът използва своето най-отровно оръжие – ако Австро-Унгария влезе с войска в Сърбия, това ще послужи като повод на Русия да премине Дунава, за да „защити” България. Както казва Кевенхюлер на княза – това би струвало най-малко короната ви. И Александър спира победния марш към Белград…

Само Русия искала запазване на Берлинския договор
„Между Сърбия и България се възстановяват мирните отношения!” Това е целият мирен договор от 19 февруари/3 март 1886 г., сключен в Букурещ, сякаш като венец на подписания на същата дата преди осем години Сан-Стефански мирен договор. Никъде не става дума нито за териториални придобивки или за компенсации на победителите. Но не се и споменава за разделяне отново на Княжеството и ликвидираната на 6 септември предната година Източна Румелия.

image
Монументът на "Капитаните”, победили сръбските генерали

Както пише Никола Станев в своята „История на Нова България” (София, 1925 г.), „Военните успехи на българските войски и победата над Сърбия осигурявали вече Съединението. Оставало сега и международно да се признае извършеното събитие. Ефектът в Западна Европа от победите на младата войска бил твърде силен. Едничка Русия не се радвала. Русия била за Съединението, но без Батенберг. Въпреки историческата си мисия и въпреки думите на Александър III, казани пред българската делегация, че „За разединение и дума не може да става”, руското правителство от омраза към Батенберг не пожела да вземе под внимание жертвите, които Сръбско-българската война наложила за Съединението в полза на българите, а продължавала да иска запазването на Берлинския договор.”
Парадоксално за освободителите, но… Както пише Станев за руското правителство: „По негово искане и със съгласието на виенския и берлинския кабинет Портата изпратила за Пловдив двама турски делегати, натоварени да поканят местните власти да се подчинят на султана и да съобщят, че скоро ще пристигне турски комисар, който щял да поеме управлението на Румелия. Населението на бившата Румелия, като се научило, че щели да идват турски делегати, единодушно протестирало и категорично заявило, че не признава никаква друга власт освен българската в лицето на княз Александър и че ще се бори до последна капка кръв за Съединението. Турските делегати, щом разбрали това народно настроение, се върнали от сред пътя…”
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

Задължителни полета*

Социални мрежи

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола
whitewater.bg

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Морски архиви

Прочети още

Броячка