Йордан Йовков и земята на българина

Pan.bg 28 мар 2018 | 08:55 views (3539) commentaries(3)
img Като ротен командир той е ранен в боя при Дойран и неговите войници го носят на гръб повече от 4 км, за да го спасят от гръцки плен

„Че много стана, много стана, господин поручик… А да свършваме тука, че после по живо, по здраво. За търпене търпим, господин поручик, ама тя не търпи. Не чака. Земята не чака, господин поручик! Като гледам каква е изпръхнала, идва ми да си хвана торбичката и айде на село…”
С тези реплики започва един сравнително нов български филм, появил се на малкия екран преди десет години. Филмът нози заглавието „Военен кореспондент” и е уловил един от най-важните аспекти от творчеството на Йордан Йовков. Дори на война българският войник не спира да мисли за земята си и да тъгува по нея, така както мисли и тъгува за жена си, децата, майката или любимата.
Има писатели, които ни показват как хората на война стават зверове. Има и такива, чиито герои се превръщат в богове. Йовков не е от тях. Но има и други писатели, които ни разказват за това, как хората остават човеци Йовков е от тях.
Заловения от българите гръцки дезертьор също е човек и нищо човешко не му е чуждо. Той казва простичко:

– Гладен съм.
А хлябът му е поднесен с оная „почти религиозна почит, която е в душата на всеки истински работник на земята”, „почти хоризонтално, както носят парастасите към черква”. Гърмящите топове подпалват не само речните тръстики, а и „готовите за жетва жита”. Когато шрапнелите летят, „сякаш на земята се посипват зърна, захвърлени с широкия размах на сеяч”.
image
Наистина в някои щрихи се долавя патината на времето: най-напред в епохата, за която разказва авторът, си е отишла. След 45 години индустриализация, отвикнал от селския труд, българинът продаде наследствената си земя на частни земеделски предприемачи, въоръжението на някогашната ни славна войска отдавна е прибрано в музеите – и все пак времето на Йовков живее благодарение на живия му, образен език, на верните и точни портрети на неговите герои, недостижими за повечето от днешните ни самозвани разказвачи.
Но както и да е. Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в ранното творчество на Йовков. През двете Балкански войни и Първата световна написа цяла поредица от великолепни военни разкази, като „Земляци”, „Край Места” и „Те победиха”, в които пресъздаде с голямо проникновение войнишкия бит, героизма и саможертвата на българския войник. Подвигът на героя на Добруджа майор Георги Векилски вдъхновява Йовков за разказа му „Мустафа ачи“.
Но нека не избързваме. През 1912 г. Йовков е мобилизиран в армията и участва в Балканската война. Заедно с брат си Коста заминава за Бургас, за да постъпи в състава на новосформвирания 41-ви пехотен полк. Назначен е за командир на 5-а рота и участва в кръвопролитните боеве с турците край Кайпа, Одрин и Чаталджа. През Междусъюзнич
image
еската война, на 18 юни 1913г. е ранен в крака в боя при Дойран и неговите войници го носят на гръб повече от 4 км, за да го спасят от гръцки плен. На 28 юли 1913 г. е повишен в чин поручик.
За проявен героизъм е награден с орден за храброст
Обичта на неговите войници обаче счита за по-голяма награда от ордена за храброст.
След Букурещкия мирен договор Йовков е демобилизиран и се установява в София, където работи, като редактор във военното списание „Народ и армия”. В първия брой на списанието публикува очерк за Балканската война „Утрото на паметния ден”.
През есента на 1915 г. отново е мобилизиран и участва в Първата световна война 1915–1918 г. като командир на рота. Изпратен е в беломорския град Царево (дн. Ксанти). Тук Йовков се среща с генерал майор Иван Колев, който по това време е командир на 10-а пехотна Беломорска дивизия. На 11 май 1916 г. генералът е назначен за командир на Първа конна дивизия и заминава за Добруджанския фронт, където през есента на същата година ще победи в тежки боеве румънските и руските войски и ще покрие името си с легендарна слава. В хода на войната Йовков е командирован в редакцията на в. „Военни известия“ и като военен кореспондент посещава отделните фронтове, на които воюват българските войски. На 1 януари 1918 г. Йовков е повишен в капитански чин.
След войната е демобилизиран. Издава два тома военни разкази, които му отреждат водещо място сред майсторите на военната тема в българската литература. Разказват, че, преди да почине в болницата, генерал Иван Колев прочита разказа му „Мустафа Ачи“, разчувстван проронва гореща сълза и промълвява: „Така беше!“
След като вървя по кървавите дири на войните, в които взе участие като офицер и военен кореспондент, разочарован от националния погром, от асоциалната столична атмосфера, Йовков обърна очи назад и потърси вечната непомръкваща красота, която народът тачи като традиция и съхранява в своя живот, в легендите и песните си. ·

Източник:"Armymedia.bg'';АВТОР СВЕТЛОЗАР СТОЯНОВ
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 3

  1. #1
    Гарван Очибодев 28 мар 2018, 09:33
     
    2
     
    0

    Йордан Йовков е български сърцевед. Когато чета разказите му, ми става топло и светло на душата. Знам,че българинът е по-човечен и по-истински. Не може да сме имали такива големи и достойни мъже,а да се изгубим като нация.

  2. #2
    Borei 28 мар 2018, 09:39
     
    1
     
    1

    Българина го погубиха "евро-атлантическите ценности"...

    Но ако се разходиш из гробищата, няма да намериш яхти, вили или самолети... От тези "ценности", са останали само надгробни камъни... Няма я човешката суета... Даже и хора няма там!

  3. #3
    полк.Чеснов 28 мар 2018, 11:52
     
    0
     
    1

    Отговор на коментар: #2

    като анихилираме русифилистиците и техните бротушки (цигани и турци) и 80% от носителите на общочовешките "ценности" ще изчезнат

Социални мрежи

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Морски архиви

Прочети още

Броячка