Двадесетте години на миналия век. На жълтите павета в следвоенна София нерядко може да се наблюдава как тържествуващо се разхождат мъже с каскети и цървули. Важно влизат в приемната на Народното събрание, дори им отварят портала в Министерския съвет.

Това са избирателите и крепителите на властта, заета от БЗНС в люта битка с буржоазните партии и неприкрит конфликт с работническата социалистическа партия.

Горд е водачът на земеделската власт, смелчагата от Славовица, Пазарджишко Александър Стамболийски. Навремето не се е поколебал да се опълчи на царския двор, тикнат е зад решетките, Фердинанд Кобургготски опитва да го прати да усмири войнишкия бунт, но удря на камък с непримирия си противник. Целта на амбициозния земеделски трибун със засуканите мустачки е постигната: ще застане начело на опосканата от Първата световна война българска държава, но ще бъде принуден да подпише унизителното поражение в Ньой. Стамболийски ядно счупва писалката, с която подписва документа. И ще продължи да води вътрешна политика на инат и подценяване на неприятелите с бели нагръдници и яки. В края на краищата ще счупи главата си, ставайки

жертва на гнусни заговори и садистични издевателства,

които завинаги ще наложат кървав отпечатък върху варварската тъмна страна на българската "цивилизация".

В сладката омая на властта премиерът получава лично писмо от партийния си сподвижник Христо Ясенов. Поетът моли за служба в някое от българските дипломатически представителства в чужбина. И хората на литературата понякога не са чужди на онова невидимо червейче в душата, което подяжда идеалите и ражда територия за повече, или по-малко скромни облаги.

Държавникът Александър Стамболийски отговаря в подобаващ стил на Ясеновото прошение. Той римува многозначително: "Вместо писар в някоя легация, стани поет на свойта нация!"

Колко разумно е оценявал Сандо Земеделеца важната необходимост

България да запази добрия си човешки потенциал, за да има умни и способни люде във всички области на обществения и културния живот!
Де ги днес тия държавни мъже между Тимок и Черно море, Дунава и Родопите...

Въвел трудовата повинност, привилегии за селските труженици, издърпал чердженцето изпод лъскавите задници на богатите, Стамболийски си е въобразил, че партията му едва ли не е взела властта "с много и завинаги". Притиска и естествения си съюзник в борбата срещу алчния капитал: социалистите и демократите от фабриките и бедните предградия, където вече блещука искрата от Зимния дворец и отекват залповете на крайцера сред Нева.

На 8 юни 1923 година тайно подготвеният заговор на царя и военните получава парола за действие.

След полунощ на 9 юни превратаджиите узурпират властта в страната Улеснени са от добре проучения факт за пребиваването на министър председателя в старата му къща в покрайнините на село Славовица. Привържениците на Стамболийски оказват съпротива в окръжния център Пазарджик, но са сломени призори.

Шпицкоманда пристига в Славовица и опитва с измама да проникне във вилата и арестува висшия държавник, но символичната вярна охрана на министър председателя не се поколебава да изпълни дълга си и прогонва със стрелба нашествениците.

Камбанен звън и градобойни ракети събират "под знамето" около две хиляди селяни от околността, които с водача си тръгват да превземат Пазарджик. Срещу пушките и брадвите се търкалят артилерийските впрягове, докарани предвидливо от Пловдив.

Бунтарите се разбягват.

Стамболийски тръгва сам към някоя близка железопътна станция, за да се предаде

По този цивилизован начин би следвало да бъде доставен в София и да запази живота си. Но сваленият от власт премиер не знае, че военният министър Вълков е заповядал на верния си капитан Иван Харлаков да намери и ликвидира селския трибун, та дори и под дърво и камък да е скрит!

Както става в горчивата българска история, и Стамболийски е предаден. От просто говедарче от село Ветрен. Заловен край село Голак, Стамболийски тръгва към Голготата си. Измъчван от садистите на Харлаков и македонски четници,

рязан парче по парче, плют и язден от палачите си, с отрязани уши и половин скалп, българският министър председател издъхва в адски мъки,

но успява с кръвта си да напише на една стена датата и часа на зловещото престъпление.

Главата му е отрязана и мушната в конска торба. Този "дар" лично капитан Харлаков отнася в София. Кому? Остава неразгадана тайна...
Черният капитан получава много пари, гуляе, въргаля се в женски фусти. За да бъде "забравен", го пращат в държавни командировки в Будапеща, Виена. През 1933-а се пуска слух, че е умрял в Белгия. Правят му панихида в родното Габрово.

Възкръсва сред курветини в Париж, пие с българи. Веднъж пиян изтърсва: "Аз не съм никакъв господин Петров, аз съм Харлаков! Знаете ли това име, а?!"
Смяната на властта го сварва в Габрово, където с подкупи е оглавил Дружеството на запасните офицери. На девети септември опитва да се скрие в женски манастир, но не го пускат в божията обител.Заловен е пред кафене и след година е осъден на смърт чрез разстрел.
Историята помни видните си жертви, а провидението безшумно върви по дирите на палачите.

Борислав КОСТОВ