Красимир Узунов, президент на агенция и радио „Фокус“, в интервю за ТВ „Европа“

Водещ: 100 години след боевете при Каймак-Чалан, които се водят по време на Първата световна война, у нас излезе книга, която разкрива героизма на българските воини. Тази война бе пренебрегвана и дори забранявана, защото тя бе наречена империалистическа война, въпреки че българският народ дава над 300 000 жертви. С автора на тази книга в студиото ще разговарям – господин Красимир Узунов, президент на агенция и радио „Фокус“. Здравейте.
Красимир Узунов: Здравейте.
Водещ: Ето, ще покажем сега на нашите зрители тази наистина уникална книга. Това е уникално изследване. Но да започнем първо защо близо век, защото тези събития, които вие описвате, се водят от август до октомври 1916 година, защо почти нищо не се знае у нас?
Красимир Узунов: Въпрос на политически прочит, на гледна точка, която войната, политиката, революциите, промените, са сложили на практика своето отражение върху прочита на тая война. През всичките тези години е било различно. Значи, България мобилизира 885-хилядна армия, а общо под пагон са призовани /…/ запасни полкове и т.н. 1 024 000 души. При 5 милиона и половина население ген. Жеков, тогава главнокомандващ армията, после военнопрестъпник, защото бил за 45 дена министър на войната, а не защото е бил командващ армията, казва, че такова военно усилие нито една държава в Европа не е преживяла.
Водещ: Всеки пети участва във войната.
Красимир Узунов: Ами като разделим мъже, жени, като махнем най-възрастните, които не сме ги взели и като махнем подрастващото поколение, на практика всеки втори. България е дала около 120-125 хиляди убити, 250 хиляди ранени – съотношението винаги е едно към две. Тоест това е голямата война за България. Да, през 1937 година цар Борис възстановява Българската армия. Но тази армия като душа, като отношение, която ние сме имали през Първата световна война, ние повече никога не сме я възстановили като усещане. Вярно е, че дълги години тази война беше заклеймена като империалистическа. Ние учехме в учебниците борбата на тесните социалисти срещу войната и примерно какво е казал Ленин за Балканската война, отколкото героизма на българските войници и офицери – това, което никой не трябва да си го позволява. Така че имаше стерилност в продължение на 45 години, а след това 25 години безвремие. Тоест едно прилично количество години – 70 години, ние не говорим за нищо. Историите на българските полкове са писани обикновено в края на 20-те – 30-те години – тогава, когато има един импулс. Тогава са прекръствани улици, които да носят спомена, да се знае защо е станало така. Оттам нататък вече „Полковник Дрангов” става „Броненосеца Потьомкин”, а не сме прекръстили Джовани Горини, защото пише професор на него, а това, че е кметът на Асизи, където Борис се е оженил за Джована, не сме го знаели, но не сме го прекръстили. Иначе „Паун Грозданов“ става „Черковна“ и обратно и т.н. Бяха решили да прекръстят и „Червената стена“, защото била комунистическа, а се оказа, че е позиция. „7 ноември“ не е за Октомврийската революция, а 7 ноември е за третия ден на боевете на Сливница. Тоест оттук нататък няма традиция, няма приемственост. И може би затова избрах да направя точно „Каймакъ-Чаланъ“, защото тая книга може да се казва „Томорос“, може да се казва „Кенали“, може да се казва „Завоят на Черна“, където имаме около 20 000 тела на герои, които стоят голяма част непогребани по канари и по чуки, може да се казва „Тутракан“, може да се казва „Добрич“, „Кубадин“ или каквото ние поискаме, но това е българската слава. Определено не си давах сметка какво ще се получи, защото това е тресавище, в което се потъва.
Водещ: Това е огромен труд, защото действително вие трябва да изровите, за да сте абсолютно точен, кой кога е загинал, кога се води на отчет.
Красимир Узунов: Това не е проблем. Проблемът беше, че реших, че трябва да направя втора част. Защото, ако трябва да разкажа една военна история, тя става доста суха. Това са доклади, сводки и т.н.
Водещ: Тоест трябва да има и лични спомени.
Красимир Узунов: Ами първата работа е, че трябва да разкажем защо се стига до Каймак-Чалан. Затова има прелюдията. На практика ние трябва да знаем, да, тук не е мачкане със знания, тук ние трябва да знаем кой е бил срещу нас. На практика за периода ноември 1915-та до август 1916 година, тъй като България застава на страната на Централните сили, и тук трябва да се подчертае, че тя е един лоялен партньор, лоялен съюзник. Защото, ако българите бяха приключили със сърбите неуредените сметки от Междусъюзническата война и бяха минали на страната на англичаните, в момента щяхме да живеем в друга териториална държава. Но ние оставаме верни на германците. Невинаги срещаме взаимност във взаимоотношенията. Имаме една разпадаща се Австроунгарска импения, която германците са ангажирани да я крепят в чисто военно отношение и българите остават на един фронт, който е около 520-530 км – от албанските планини, западно от Охридското езеро, да си го представим, до устието на Места, където те са срещу една многонационална армия, която включва 27 националности. Значи, вътре са не тези, които сме ги търкали с мокър пясък на река Черна, за да видим дали са боядисани, защото това са колониалните войски от Судан и т.н. във Френската армия, френски Судан, Мали – говорим за екваториална Гвинея, говорим за Тихоокеанска дивизия, мобилизирана някъде на островите Честърфийлд – това е между Нова Каледония и Таити, говорим за тонкинските стрелци, които са от територията на днешен Лаос, Камбоджа, Виетнам. И въобще каквото можем да си представим, е било изсипано срещу нас. И на всичкото отгоре на тези хора са им обяснявали, че ние сме човекоядци и те са се биели до последно.
Водещ: В битката при Каймак-Чалан участват, аз доколкото знам и се запознах с историята на книгата, как вие сте я създавали – синът на Райна княгиня, племенниците на Вазов, Хаджи Димитър. Те имат обаче много после интересна и немного добра съдба.
Красимир Узунов: Значи, в това, което ще излезе във втората част на книгата, там са биографии много. Има един по-популярно написан анализ защо тези хора са оставени до последно да стоят на Каймак-Чалан. На практика 11 пехотен Сливенски полк, който целият е там, е подкрепен от едни дружини, които са… батальони му викаме в момента, по около 1000 души една дружина по щатен състав. Значи, на практика те са подкрепени предимно от резервни полкове, което означава по-възрастни войници. Такъв е 43 полк, който идва от Пловдив, където са загинали около 500 души – имаме ги по имена. Такъв е примерно 58 полк, който е мобилизиран от Плевенско. Значи, говорим Плевен – Никопол, в този ареал. Има 56 полк Казанлък -Стара Загора, където има около 600 убити. Общо аз имам имената на 3120 души, които са загинали на позицията Рогачица – Попадия – кота 1944 – Каймак-Чалан в тези упорити сражения срещу две сръбски дивизии. На практика имам имената на 121 офицери, които има документи, че са били на Каймак-Чалан. От тези 121 офицери, 9 стават народни представители, генерали или командири на дивизии, 105 са уволнени по време на земеделските чистки. Значи, говорим периода 1922-1923 година, така че те съвсем логично после участват в преврата срещу Стамболийски, защото те са пострадали от него. Единият терор ражда винаги друг терор – оранжевият терор ражда другия терор. Тези, които стигат до генерали и до важни длъжности, значи единият е разстрелян заедно с Тодор Кожухаров – щабскапитан Копейкин – една много интересна фигура, бивш офицер, който остава инвалид от Първата световна война, по една случайност министър на транспорта в едно от правителствата 1941-1944 година. Когато тръгват да го разстрелват на 1 февруари 1945 година, той казва: „Искам само едно нещо, една молба, тя не се отказва. Мога ли аз да си командвам взвода, защото това съм учил“? Той бил точно под Каймак-Чалан. С него е бил Иван Кирилов Вазов – племенник на Иван Вазов, племенник на генералите Вазови, което е много интересно – това е независим народен представител на изборите 1940 година, 23 000 души са гласували за него в Стара Загора. Авторитет безспорен. Значи, след като го изгонили от армията, защото това е другият синдром – ние разоръжаваме 800-хилядна армия, поне между 50 и 70 хиляди офицери – действащи и запасни естествено, но действащите са малко. Логично е от тях да се роди Коста Янков, който да вдигне във въздуха „Света Неделя“, логично е някои да станат анархисти. Виждам съдбата им после след Каймак-Чалан. Проблемът е, че държавата няма уважение и тогава към тях заради тези бързи политически промени, защото тези, срещу които сме се били, вътре в биографиите им, те стигат до едни много високи постове, а те са бити от нашите момчета, които… Там е примерно Ламердел, който е син на генерал и внук на маршал на Наполеон. И срещу него се бие Климент Джеров. Климент Джеров е роден в Охрид, той е син на роб, внук на роби. Завършил българско военно училище, командвал 21 пехотен Средногорски полк, първо като помощник на Серафимов като освобождават Родопите, после като командир на полк, убит на 3 декември 1916 година. Знаем къде е гробът – в Сович. Нещо му лепиха паметника, посмъртно е произведен генерал, 1941-ва сме му направили паметник. А трябва да имаме отношение към тези неща. На Райна Княгиня синът й – той става директор на столичните кина. Тръгва на работа на 8 октомври 1944 година, никога не се прибира. Иван Кирилов Вазов – разстрелян на 1 февруари, по стечение на обстоятелствата, лош избор на съдбата, станал министър на търговията 1943 година. Значи, къде търговия, къде разстрели! Но това е. Конфискуван е имотът му, глобен 6 милиона, реабилитиран 1996 година, но това няма никакво значение. Ние просто, ако искаме да оцелеем като нация, което е проблем в момента, ние трябва да знаем откъде идваме, за да знаем накъде отиваме. Иначе ще се загубим по пътя.
Водещ: Другото, което прави впечатление, е, че на Каймак-Чалан има само сръбски параклис, но няма български паметник, който да напомня за героизма на българските войници.
Красимир Узунов: Доста безумна история, защото горе стои един паметник, примерно, на който пише: „На моите храбри витязи, соколи, които паднаха на прага на отажбината“. Значи, ние твърдим, че нашите са загинали на прага на отечеството. Сърбите твърдят, че са на прага на отечеството. Там е границата между Гърция и Македония в момента. 1921 година правят един параклис „Свети Петър“. Самото име на върха според сърбите е Свети Илия. Когато копаят параклиса, те събират костите, които са намерили, и ги слагат в една костница. Защото убитите събри, които са атакували върха, те не са на върха. Значи, наскоро ми изпратиха от Москва една книга „Убитите руски войници на Солунския фронт“. Срещу нас на Солунския фронт има две руски бригади по 10 000 души, които са с много усилен офицерски състав, те са свалени от Западния фронт. Това са ветерани от боевете при Мазурски езера, в Галиция и т.н. Руснаците са погребани в Солун /…/. И те казват: нашите офицери са погребани в основите на звънарната, на камбанарията, при която се пазят костите на 5500 сръбски войници, убити на Каймак-Чалан. Тоест е за нашите 3120, отсреща, че са паднали 5500 е логично, защото съотношение атакуващи срещу отбраняващи се, винаги е така. Второ, намерих дневника на един капитан черногорец Божко Булатович, те издават част от него 1940 година в Черна гора, в Цетине, и последното му писмо преди да загине в сражение срещу българите на 18 септември, той пише: „Срещу нас има един ужасен полк. Ние взривявахме земята под нозете му, но той стоеше“. Нашите не са имали оръдия, не са имали храна.
Водещ: Доколкото знам от това, което четох, докато се готвих за предаването, нашите са получавали муниции и храна на няколко дена, докато нашите противници с влакове са зареждани всекидневно.
Красимир Узунов: Значи, ако сега се качим на Каймак-Чалан, от Каймак-Чалан до Скочивир са 32 км. Пътят е същият – пътека. По лявата пътека 56-ти полк, по дясната пътека 11 полк. Значи, имало е завои, на които от магаретата са разтоварвани снарядите, за да преминат на ръка. Септември 1916 година бележи изключително ниски температури. Те ги хващат още на Чеган. Значи, на Чеган започват дъждове, мъгли, на Каймак-Чалан пада минус 32. Между другото, много хора се обадиха абсолютно случайно. Кметът на Карлово доктор Емил Кабаиванов, близък приятел, казва: дай да направим едно представяне в бригадата в Карлово за самочувствието на войската – 19 ноември – това беше празник на Сухопътни войски. Вечерта след представянето говори с майка му. Тя казва: абе ти вземи провери, защото там е изчезнал някъде дядо ти, а ние сме от Градец, Сливенско. И Кабата звъни, нормално, Миндо Ганев Миндов. Викам: Каймак-Чалан, 25 септември. Отива, докладва у тях, бабата казва: ама той ми е брат, ама не му помним името. Проверявам аз вътре – Пенчо. Викам: Пенчо Ганев Миндов. Вика: Пенчо е. И накрая пристига с трето име – Йордан Златев – мъж на най-голямата сестра, те били пет момчета, пет момичета – и той там на Каймак-Чалан. Викам: ти от човек, който да направим нещо за войската на 19 ноември, се оказа в ролята на наследник. Има такива покъртителни истории. Например дойде един господин -Васил Цанов от село Типченица, Врачанско. Донесе дневника на командира на 11 рота от 15-ти Ломски полк. Как остава запазен дневникът? Затрупва ги един френски снаряд на „Червена стена“ март месец. И вътре на практика остава дневникът. А той е дневник 1912-та, 1913-та, 1915-та, 1917-та, воден е два дена преди смъртта му. Значи, ние всичко сме забравили. Тоест почваме на една /…/ черна дъска да започнем да пишем и да събираме. Затова във ІІ том има една съпоставка защо тези хора са оставени до последно сами. Военното усилие е невероятно. В един и същи ден ние се бием на Чеган, на Каймак-Чалан, на Старков гроб, на Добрич, на Тутракан. Това е голяма държава било.
Водещ: Може би, за да спрем набезите от Добруджа на руските войски?
Красимир Узунов: Не. Плановете са били други. 500 хиляди души, доминирани от ген. Сарай – французи, англичани, италианци, руснаци от юг; 250-хилядна войска, от които 120 хиляди руснаци, 160 хиляди румънци, значи станаха 280; сложи и 20 хиляди сърби, една дивизия; 300 хиляди отгоре. Среща в София. Разкъсват централните сили, Турция се отделя от централните империи. А, както казват, агресорчето на Балканите, което за нас е добро признание, значи тогава войната свършва. На практика точно това, което сме направили на Каймак-Чалан, при Битоля, на завоя на Черна, на Добрич, на Тутракан, е удължило войната с две години. Това е признанието за България.
Водещ: Има и друго признание по-късно, 1936 година в Лондон, когато канят генерал Вазов и…
Красимир Узунов: А, това е при посрещането. Не, това е 1934 година по повод 20 години от обявяване на войната.
Водещ: Да. На генерал Вазов и на Алекси Попов също.
Красимир Узунов: Значи, Алекси Попов отива заедно с него. Алекси Попов има една интересна съдба след Каймак-Чалан, защото по време на отбраната на Каймак-Чалан, на практика на 20 септември той е сменен от началник на отбраната. Там отива един друг голям артилерист – Стефан Богданов, пловдивчанин. Някъде му търсим гроба сега къде му е по пловдивските гробища. Перфектен артилерист. Той има дневник. Той казва: „Като се качих горе беше феерия. Отвсякъде стреляха сръбски снаряди, докато нашите момчета стояха с по една картечница“. Наистина са нямали нищо. Там е само воля и характер. Алекси Попов след войната става преводач на практика на съглашенската мисия, която е в България. Той е изключително интелигентен, възпитан офицер, продукт е на полското католическо училище в Одрин. И те му предлагали да ходи да учи, но поляците, които са преподаватели в католическото училище, казват: първото дело е да освободите земята си и тогава да продължавате. Значи, нещо от Полша ние трябва да приемем при всички положения. Той е заедно с двама подофицери и с генерал Вазов, когато ги посрещат. На практика такава е била възможността. България винаги е била бедна и се е ограничавала откъм делегации, как да ги излъчва и да ги изпраща. На вечерята е много интересен разговорът между прословутия маршал Фош и генерал Вазов. Между другото, тук една скоба – имам една уникална картичка – Вазов до Дрангов. Вазов е командир на Първа бригада в Пета дунавска дивизия, стои на Хума – това е под Яребич на Гевгели в този район на Кожух планина, а Дрангов тъкмо е направил Скопската школа май месец 1916 година. И той пише: „Вдъхни на твоите питомци от оня патриотизъм и заряд, който ти го имаш, толкова много ти е даден от Господа. И нека да ги направим добри офицери на България“. Това е учебник по патриотизъм. И тогава Фош като си говори с него, казва: „Вие воювахте безупречно, само каузата ви беше погрешна“. Отговорът на Вазов е: „На чия земя стоят вашите войници“?
Водещ: Мисля, че това е добър финал на нашия разговор. Благодаря ви, господин Узунов. Това е една книга, която заслужава да достигне до по-голям кръг от читатели, защото това е наистина пример за национална гордост, величие и за патриотизъм.