Проф. Пламен Павлов: Васил Левски пръв решава да пренесе революционната организация на българска земя

Pan.bg 19 фев 2016 | 19:24 views (2705) commentaries(0)
img
Проф. Пламен Павлов, историк и преподавател във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, в интервю за Агенция „Фокус” по повод навършването на 143 години от обесването на Апостола на свободата Васил Левски

Фокус: Проф. Павлов, на 19 февруари се навършват 143 години от обесването на Апостола на свободата Васил Левски. Той е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация(ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК), както и е избран за номер едно в списъка на най-великите българи за всички времена. Разкажете ни все пак, какво място заема личността му в българската история?
Пламен Павлов: Важно е да направим корекция, а именно, че годишнината се навършва на 18, а не на 19 февруари. Историческата наука от няколко години се опитва да коригира тази неточност, тъй като неизвестно как през 50-те години е станала някаква грешка и по нов стил датата е преизчислена неправилно. За 19-ти век по нов стил се прибавят 12 дни, но тогава са прибавени 13 дни и оттам се стига до парадокса да отбелязваме гибелта на Левски на 6 - респективно 19 февруари, а раждането му на 6-18 юли. Подкрепям инициативата на много колеги, измежду които са проф. Петко Петков, проф. Пламен Митев, проф. Иван Стоянов и още много, че все пак е редно, след като можем да направим тази корекция – да я направим и да отбелязваме паметта на Апостола на 18 февруари. През последните години вече отбелязването паметта на Левски става почти задължително и през двата дни и не мисля, че това е някакъв проблем, а даже засилва характера на честването на неговата личност.
Мястото на Васил Левски в нашата национална революция е водещо и това е признато още от неговите съвременници. В историографията почти няма обзор на личностите, в който Левски да не заема първото място или да бъде в една група с Георги Стойков Раковски, Любен Каравелов и Христо Ботев. Това са четиримата „големи” на нашето национално освободително движение срещу османската власт или турското робство, както тогава народът ни го е наричал – една характеристика, която на практика е вярна, независимо от споровете днес. Става дума за едно неравноправно робско положение на една нация и то на една вече модернизираща се нация, която уверено стъпва на световните пазари и в областта на културата, която не е можела повече да търпи това положение.
Левски е уникален в много отношения. Може би е бил уникален с това, че е най-скромният от тези четирима души. Неговият учител Раковски е една личност, изключително харизматична, личност на масовите прояви, на лидерските позиции, на откритата конфронтация с големите сили. Любен Каравелов също е една политическа личност – журналист, писател. Същото може да се каже за Ботев, докато Левски е големият конспиратор. Левски е този човек, който от четиримата големи водачи на нашата национална революция, е най-тайнственият, най-загадъчният, най-малко познатият.

Когато тече разследването около „Арабаконашката афера”, австрийският консул в Русе – тогава градът е бил нещо като столица на голяма част от българските земи, не му знае дори името и го нарича Дяколевски, тоест Дякон Левски го свързва в едно име. Това показва изключителните конспиративни качества на Васил Левски и за неговата голяма идея да се направи държава в държавата, да се създаде една вътрешна организация, която да постави османската власт и Великите сили пред свършен факт.
Фокус: Какви са причините Левски да поеме по пътя на революцията?
Пламен Павлов: Причините са на цялото му поколение, а не само на Левски. Раковски е една от големите ни личности, пред която може би сме най-виновни. Ние помним и тачим Левски и Ботев, макар напоследък да има някакъв спад на интереса към Ботев, което е недопустимо. Каравелов, за съжаление, също е малко дискутиран и неприеман еднозначно, докато Раковски остава в сянка, което е недопустимо. Раковски е учителят на Левски и на няколко поколения революционери. Когато Раковски свиква първата българска легия, прави първия опит да създаде българска войска и то подчинена на самите българи, на неговия призив се отзовават някъде около 1000 български младежи. И до сега не знаем точния състав на легията и много неща около нея остават неясни, но Левски е един от тези хора. Той тогава е съвсем млад и е монах, но виждаме, че призивът на Раковски е бил възприет от най-широки обществени среди, включително и от хора от духовенството, към което тогава се е числял Васил Левски.
Фокус: Бихте ли ни разказали каква е била мисията и делото на Левски?
Пламен Павлов: Делото на Васил Левски трябва да е познато на всеки българин и на всеки грамотен човек. При него това, което го отличава по много знаков начин от всички останали, е, че той пръв решава да пренесе революционната организация на българска земя. И в идеите на Раковски, на Каравелов и в други центрове на българската революция, комитетите в страната са предвидени като структура, но те са помощна структура на някакъв външен център. Докато Левски с основание решава, че центърът трябва да бъде вътре в самата България и че не може да се разчита само на конюнктурата, на четнически акции и на целия този опит, който е показал своята героика и съществени резултати в международен план. Левски на практика олицетворява отказа от т.нар. четническа тактика. Да се смята, че тя по принцип е неправилна, не е вярно, но Левски е прозрял, че без една системна подготовка на самите българи по градове и села, никакви чети не могат да решат въпроса за българското освобождение и самата българска кауза няма да стои достатъчно респектиращо на международната сцена. Наивността на някои от водачите на емиграцията е, че ще се чака помощ от Сърбия и Русия, но Левски пръв абсолютно осъзнато решава, че съдбата на българите е в ръцете на самите българи и че без една здрава вътрешна организация, без достатъчно подготвени хора и оръжия е много опасно да се преговаря с когото и да било и това би било във вреда на българските национални интереси. Това е неговата изключителна прозорливост, която я виждаме да е меродавна и до днес. Ние и днес бихме били респектиращ фактор, ако имаме силна икономика, армия и достатъчно суверенна политика, независимо от това къде членуваме. Посланията на Левски за суверенитет и да разчитаме на собствените си сили не са отминали безвъзвратно във времето, а напротив – те са актуални и днес, разбира се в друга форма.
Левски участва в цялото съзряване на българската революция - като участник в първата легия на Раковски, участва и във втората легия, знаменосец е и в четата на Панайот Хитов. Не е участвал в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа най-вероятно, защото по същото време е бил тежко болен. Когато пише своето знаменито писмо до Панайот Хитов, че е решил да поеме по нов път, в който ако печели, печели целият народ, а ако някой загуби – това ще е самият той, фактически той по този начин пръв от всички български водачи избира пътя на вътрешната организация и си остава неразбран до голяма степен дори от комитетските дейци. Виждаме тази незрялост в определена степен на дейците даже и в Априлското въстание. Левски е бил против прибързаното вдигане на въстание. Той е смятал, че трябва да има дълга системна подготовка в продължение на много години, за да се вдигне въстание, а не че просто с един призив може да се реши нещо. Така че той е най-отговорният от всички.
Хубаво е да се каже, че Левски е най-надпартийният, човекът, който няма социални предубеждения или поне се опитва да не ги прокарва. Не случайно най-добре го е разбрал народният поет Иван Вазов, който казва, че „всяка възраст, класа, пол, занятие взема участие в това предприятие”, тоест, че революцията е всенародна. Това, което казва Вазов, отразява макар и като поетичен изказ много идеите на Левски за обхващане на целия народ в революционното движение. Примерно при Ботев, Каравелов, Стамболов и други големи национални водачи има недоверие към чорбаджиите. Независимо, че Левски принадлежи към лагера на младите, тоест на революционерите, той се опитва да не се пресичат пътищата с революционния лагер, с т.нар. „стари”. Одеското българско настоятелство е била една голяма консервативна организация в Одеса от едри търговци и чорбаджии, а Левски го нарича „нашият комитет в Одеса”. Той търси диалог с всички и в това отношение е ненадминат. Другите ни национални водачи не са развили тази черта. Има такъв стремеж при Ботев и Раковски, но в най- изкристализирала степен е при Левски.
Друго нещо, което също е интересно да се знае за Левски, е, че той съчетава в себе си, макар и в друга форма, революционера с будителя. Той е бил учител и то на два пъти – първо във Войнягово, после в Еникьой, едно голямо село в Северна Добруджа. През 1866 г. той е учител в продължение на една година в едно от най-големите български села в Северна Добруджа Еникьой, Ново село, днес се нарича Михаил Когълничану в Румъния. Там благодарение на усилията на един комитет, в който участвах и аз, и Костадин Костадинов, директор на Регионалния исторически музей в Добрич, има паметна плоча на училището, в което е бил Левски. Той е човек, който има много добро понятие за българската земя и за българското национално единство.
Той проявява много жив интерес и към Македония. Левски е ходил в Македония, поне в Крива паланка и в Осоговския манастир има данни, макар и по спомени, че той се е появявал там, събрал е местните първенци и им е обяснил революционното дело. Той е смятал, че Македония трябва да има особена линия на действия, тъй като там процесите са много по-трудни заради гръцкото духовенство, сръбската намеса и много други неща и затова е бил против Димитър Общи да отговаря за Македония. Според него той не е бил достатъчно образован и подходящ за една мисия на главен апостол в Македония. Но Македония винаги е в неговото полезрение и в Пиринската част и във Вардарската част, той има връзки с братята Робеви в Охрид и се познава с българи от Македония от времето на първата и втората легия. Той е за българско национално единство. Не случайно всички програмни документи на Левски и на неговите съмишленици – там, където живее българинът в България е Македония. Под България в духа на тогавашните географски понятия, наложени от западната картография, се разбира Мизия, Тракия и Македония - там, където живее българинът. В това отношение Левски, Раковски, Каравелов и Ботев са абсолютно неотстъпчиви към когото и да било. Идеята за национално единство е много силно застъпена у Левски. Това малко се съзнава днес. Той не се бори само за свободата на днешните български земи, той има предвид всички български земи, включително Северна Добруджа, Поморавието и Македония.
Фокус: Всеки знае историята за залавянето на Апостола на свободата, но все пак има ли някакви факти, които са непознати?
Пламен Павлов: Залавянето на Левски от османските власти е един много трагичен инцидент. Предателство в него на практика няма. Поп Кръстьо е една жертва на тогавашните политически страсти. Независимо от това обаче не бива поп Кръстьо да бъде смятан едва ли не за национален герой. Самият той има своите приноси, но в Ловеч има една тенденция да се преувеличава ролята му. Бил е един образован духовник, но е имал доста спорове с Левски и това донякъде е повлияло върху това да падне върху него упрекът, че е предал Васил Левски.
При залавянето си при Къкринското ханче в Ловеч Левски е твърдял, че произхожда от Търново и затова го водят в там да бъде идентифициран. Именно във Велико Търново той е идентифициран по снимката, с която са разполагали властите. Оттам нататък нещата са ясни - пътят към неговата Голгота, обесването му в София с един много бърз процес, в който има много незаконни моменти, включително и по тогавашния османски наказателен кодекс. Искам да кажа няколко думи за тези спекулации и митове на различни, да не кажа драскачи, как Левски не бил освободен, как българският народ не направил нищо, за да го освободи, как бил охраняван от няколко заптиета - това е абсолютно невярно. По пътя към Търново той наистина има малка охрана, но тогава още на никого не е било известно, че той е заловен. Когато се появява в Търново, се носи слух, че е пленен Дякона и всички мислят, че става дума за Матей Преображенски, а не за Левски. Когато виждат, че е Левски, се прави един опит да бъде подпален конакът, който обаче не успява. Неговото откарване от Търново към София е с ескорт от около 200 души, в две бронирани пощенски коли - нещо от типа на американските дирижанси, в които има въоръжени заптиета и отделно конница. Когато се минава Стара планина, те са някъде около 200 души, така че упреците на отделни хора към тогавашните революционери, че не са го освободили, са абсолютно несъстоятелни. Охраната е била много голяма, а турците са знаели кого са хванали и че той трябва да бъде пазен. Освен това е имало и други планове за неговото освобождаване, тъй като се е смятало, че процесът срещу него и революционната организация ще бъде в Цариград, днешния Истанбул. Затова Георги Данчов- Зографина със други съмишленици на Левски е смятал да прекъсне жп линията и по този начин Левски да бъде освободен. За съжаление, обаче процесът се провежда в София. Самата турска власт прави всички възможно да води процеса далече от столицата, далеч от консулите, далеч от чуждите кореспонденти и на бърза ръка да бъде приключено с Българската революционна организация. Ако има елемент на предателство, ако търсим такава емоция, най-виновен от всички несъмнено е Димитър Общи, тъй като той е причината за авантюрата в Арабаконак, проявява много лоша революционна дисциплина, заради което е бил наказван, осъждан дори на смърт от организацията, но за съжаление, тази присъда не е изпълнена. Освен това той възприема погрешната тактика да издава всичко, с което на практика нанася непоправим удар на организацията. Самият Левски се държи много достойно пред съда и поема цялата вина върху себе си. Другите членове на Революционния комитет Анастас Попхинов и Марин Поплуканов също не признават нищо. Много се спекулира около ролята на Иванчо Хаджипенчович, който е един от тримата от тази комисия, която е пратена от Цариград. Няма преки доказателства Иван Хаджипенчович да е осъдил Левски на смърт. Върху него пада тежката вина, че не е направил и възможното, за да предотврати тази смъртна присъда. Също така не е вярно, че той е давал пари за паметник на Левски и че е злоупотребил с тях. Има много митове, които витаят на тема Левски и са живи и до днес.
Аз бих препоръчал на читателите, освен научната академична литература, историкът Боян Драганов, е написал трилогията „Зад завесата на големите скандали” и там много добре са обяснени всички тези неща. Друг упрек, който много често в мазохизъм и нихилизъм, наши автори, журналисти и понякога хора с претенции за историци, е как майката на Левски се самоубила, как никой не й помагал - не е вярно - тя умира от сърдечен удар. Това го пише Боян Драганов на базата на документи и други също го пишат, така че аз бих апелирал към всички журналисти, писатели и към различните автори да бъдат много коректни и внимателни, и да не хвърлят сензации и медийни бомби там, където най- малко съществува това да бъде правено. Бих препоръчал също и една книга на писателката Галина Златарева за тези заблуди и истини за Левски, където също много подробно са разгледани ширещите се в последните години клевети по негов адрес, защото такива за съжаление има. Наред с официалния тон, който мен също донякъде ме дразни, тъй като Левски се превръща в икона, неговият портрет се закача от всеки селски, градски кмет, министър, понякога под портрета на Левски се правят такива безумия, че все едно под иконата на Христос да се вършат същите безумия. Още Вазов е прозрял, че нашият Христос в национален план е именно Апостола на свободата. Но го има и живото отношение на хората. Неслучайно на тези дати се събират десетки хиляди души по площадите в България пред паметниците на Левски в цялата страна. Българите в чужбина имат изключително силен пиетет към Васил Левски. На тези дати в Босилеград, в Одеса, в Букурещ, в Белград и на много други места, където има паметници на Васил Левски местните българи, които живеят там, ще отдадат почит и го правят искрено, без някой да ги изкарва организирано. Прави се с най-добри чувства. Това говори, че нашето отношение към него е изключително сакраментално.
Българската православна църква също има своята вина в някои отношения. Тя отказва да канонизира Левски, макар че алтернативният синод го беше канонизирал, пак търсейки дивиденти, предполагам. Искам да припомня на нашите отци от Светия синод, че в православието през вековете най-важна е т. нар. народната канонизация, когато самата християнска общност реши, че някой е светец и това става обикновено още приживе. Така е при Св. Иван Рилски, Св. Димитър Басарбовски, Св. Злата Мъгленска, така е и при Левски. Неслучайно Вазов казва „селяните прости”, тоест обикновените селяни, „светец го зовяха”. Неслучайно Захари Стоянов, когато говори за подготовката на Априлското въстание как навсякъде граждани и селяни, богати и бедни, учени и недоучени, казват „Дякона казваше така” и с някакъв особен пламък в очите говорят за него. За нашия народ Левски е светец. Крайно време е Българската православна църква също да го разбере.
Деница СТОИЛОВА
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Социални мрежи

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Морски архиви

Прочети още

Броячка