Агенция "Фокус"

Владимир Сис, професор-археолог


При Криволак.

Топовете бълват злобния си огън, картечниците монотонно тракат – сякаш шевни машини – а пушечните залпове и бомби пълнят въздуха с оглушителен трясък. Водите на мътния Вардар някак си изплашено изминават стръмните брегове, облени с кръв.

- Ей, онези три хълма отсреща! Там са укрепените и от там сеят смърт и ужас. Трябва да ги изгоним или да умрем!

- Ще ги изгоним! – Очите смело светят, а стиснатите юмруци предсказват нещо зловещо, нещо ужасно.

- На нож ще ги прогоним!

- Във Вардара ще ги натикаме!

- Нека се издавят – какво търсят тук – в наша земя? Малко ли е търпяла тя до сега?

- Ще помнят, майка им стара, ще помнят!

- - -

Дадена беше заповед да се атакуват височините при Криволак, защитавани от френците.

Войниците с нетърпение чакат да се нахвърлят срещу врага. Подпоручик Цирункаров, млад и буен, за последен път обиколи своите два взвода.

- Ей, момчета! Тая земя е наша. Ще ги изгоним от тук, та каквото ще да става! Не се плашете от смъртта. Ще ви свиря на гайда – на хоро ще ви водя. Няма да засрамим българската слава!

И той нежно погали гайдата, закачена през рамото му.

Пак загърмяха топове, картечници и пушки и мощното „Ура!” застрашително се понесе към неприятелските позиции – изплашените води на Вардара още по-бързо затичаха край кървавите брегове.

- Напред, момчета!

- Удряйте!

- На нож!

Пространството, което дели двата противника се намалява. Падат момчета, ранените викат за помощ, смъртта и ужасът. Цял полк се движи през купища трупове и с него, с окървавена ръка, полковият командир.

- Напред, момчета, ще умрем, но няма да отстъпим.

- Ще умрем, господин подполковник, ще умрем.

Смъртта и ужасът беснеят. Неприятелските картечници косят цели редове, но полкът се движи напред, все напред, като грозна, зловеща буря.

- Чухте ли, момчета? Чухте ли? Той свири. Вижте го пред вас, как върви с гайда в ръце. Напред, момчета, напред. Чувате ли?

„Шуми, Марица, окървавена...”

И тържествените звуци на българския химн се смесват с песента на боя, с химна на смъртта. Начело на своята полурота върви младият подпоручик с гайда в ръце и куршумите около него се сипят и убиват. Но той върви все тъй спокойно и свири.

„Плаче вдовица люто ранена...”

- Как? Какво стана?

Гайдата болно изписка и млъкна. Последният тон остро се заби в душата на войниците и те като приковани застанаха до самите неприятелски окопи и втренчиха неустрашимо погледа си в лицето на смъртта.

- Боже, какво стана с подпоручика? Где е той?

- Где е? Да не...?

- Господи!

Но гайдата мълчеше, заляна с млада, буйна кръв, която неспирно течеше и росеше нещастната македонска земя.

- - -

Тъй умря подпоручик Илия Цирункаров на 21 октомври 1915 г. на Криволашките височини.