Апостола – 145 години безсмъртие

Pan.bg 19 фев 2018 | 08:04 views (344) commentaries(0)
img „Току-що се яви зората. В един прекрасен майский ден. Излязох аз из одаята, душевно много сокрушен. Но где, към кого аз да тръгна? Кой може да ме утеши? Към кой мъдрец да се обърна, със съвет да ми се яви? И тъй си мислех с нетърпение. И много, много аз мълчах…”

Това е записано с червен молив на с. 14 от тефтерчето на Левски, а думите са подредени с дата 23–24 януари 1871 г. Строфите са част от стихотворението на Добри Чинтулов „Възпоменание”. Те ни показват един друг Дякон – далече от Вазовите възторзи, според които той навсякъде е бил обкръжен с близки хора, селяните прости светец го зовели, а всеки дом бил отворен за него и за истината за свободата.
На с. 15 пък четем: „Искам, мамо, да те видя и все мили у дома. Но знамето ме не оставя. До кога ль ще мога дойда? Сбогом, мила, кой знай дали, щеш ме видиш вече жив. Но, драга, не щеш ме забрави, ако падна аз убит”. Според изследователите на живота на Левски това е част от твърде популярна в онези времена сред хъшовете песен. Записването й в тефтерчето показва, че той я е възприемал твърде лично. И тя сякаш също отразява съдбата му, която първоначално е предопределена от живота, а след това сам е избрал – на самотник самообрекъл се на свято дело .

LevskiВасил Иванов Кунчев става още невръстен, когато е откъснат от дома си, от майката, братята и сестрата и е затворен в манастирската килия. Искрица светлина проблясва в Първата българска легия през 1862 г., където дякон Игнатий се озовава при повика на Раковски. Там, във Врачарските казарми край Белград, заменилият расото с легистка униформа карловец намира най-добрия си приятел – Стефан Караджа. Но след щурма на Варош капия идва и горчивината на разочарованието. Под натиска на Великите сили сръбският княз Михайло Обренович предава българите, легията е разоръжена и прогонена от постигналата чрез нея целите си Сърбия. Самотен е приелият вече името Левски и в замисъла си за освобождението на България чрез народни сили и всеобща революция.

Идеята му тогава е приета единствено от младия Ботев в ледената вятърна мелница край Букурещ. Но пък буйният син на даскал Ботьо Петков не ставал за замисленото от Левски дълго, трудно и най-вече – потайно дело. Колкото и невероятно да е, но тази идея била не само приета, но и финансирана от един букурещки борсов посредник. Богатият Димитър Ценович дава 30 златни минца за първата обиколка на Левски.
В своите „девет годин без отдих, без сън, без покой” Левски пак е самообреклият се самотник. Всички, с които се среща, имат своите домове, занаяти, деца. Дори другата светиня – Ботев, преди да се качи на „Радецки”, е създал семейство. А Дякона няма постоянен покрив над главата, не знае дали утре ще осъмне там, където е замръкнал. В богатия Ловеч се ражда Вътрешният централен революционен комитет. Създаден все от хора имотни и състоятелни. Искрени във възторга си. Но които след заседанието се прибират при „фамилиите си” и на другия ден продължават обичайния си живот с фес на главата.

Не случва и с помощници Левски. Всеотдайният Ангел Кънчев загива твърде рано, а Димитър Общи е склонен повече да се хвали с подвизите си при Гарибалди и на остров Крит, отколкото да бъде истински революционен другар. Самотен остава Левски и при контактите с руската страна. В единствения разговор, който има с граф Игнатиев в посолството в Истанбул, генералът е категоричен – няма как дело, което има като крайна цел република, за бъде подкрепено от Азиатския департамент и от Империята. Генералът е разтревожен от факта, че в българските земи се върши революционна дейност, която е непозната за руските разузнаване и дипломация. Левски успява да се добере до посолството чрез българина доктор Караконовски, който е лекар там. За да разбере, че подкрепа едва ли ще получи при своята категорична позиция. И никога няма за разлика от сговорчивия Филип Тотю да получи руска пенсия и имение край Одеса. Спорна е тази неотстъпчивост на Левски и крайното му убеждение, че свободата може да дойде без чужда помощ, каквато дори един Раковски винаги е търсил. Руско-турската война, довела до Сан Стефано, показва, че империя може да бъде победена само от империя. Но ако делото на Левски беше успяло, Вазов нямаше да напише „нека таз свобода да ни бъде дар!”

Най-страшната самота на Левски е, след като попада в турски ръце. При толкова изградени комитети, при толкова хора, които са се клели над револвера и камата, пленникът е влачен от Ловеч до Търново, а след това – през пустите зимни пътища до София в един шеркет (затворена каруца), охраняван от има-няма десетина заптиета. И нито един от комитетските люде не грабва оръжие за неговото спасяване! Който може като Димитър Пъшков от Ловеч – хуква към Влашко. Другите се спотаяват. Хипотетични са твърденията за замислите, че когато бъде подкаран с железницата за Одрин, с помощта на по-големия от братята Прошек линията ще бъде прекъсната и той освободен. Зловещо самотен е Левски и на съдебния процес. Димитър Общи той презира. За останалите твърди, че не ги познава, за да облекчи съдбата им. В отговор на тази саможертва Вутьо Ветьов от Видраре подробно разказва как „Дякона мушна чирачето с камата си право в сърцето”. С което дава основание на съда, където „блести” името и на хаджи Иванчо хаджи Пенчович, да намери основание за криминална смъртна присъда.

Според Корана и Шериата отнелият живот се наказва с отнемане на живот! Страшна е самотата на Левски под бесилото. И след него. Когато не се намира нито един, който да погребе оставеното да виси за назидание тяло и да постави паметен знак къде са костите на Апостола.

Безкористната святост
„1871. От ноемврий, 25-ий, захващам да водя точна сметка от дека какво зимам и за какво ги давам.”
Това е записано с червен молив на с. 68 от Тефтерчето на Левски. Ето ги онези парещи и днес съвестта ни грошове:
„В Карлово за коня – 15. И за едене в къщата, дето са прибирам, защото са бедни и за осигуряване друга една къща годишна кирия в Карлово – 260. Купих шаяк за панталони на Димитра (Общи) и мене – 204. За шев – 130. В Плевен изпроводяк, кафе и други дребни – 5. За фес за мене – 21. По Св. Васил додоха да ми честитят народни деца на сирота жена, при която намирам прибежище в зъл случай, пък сирота, няма от де – 8. За 4-ри гащи платено американ – 27 и за шев на гащите – 24. За чорапи на Димитра и на мене – 12. За небет шикер за кашлица – 2, салеп пих, почерпих и други – 2. За баня с един още другар – 2. За чифте копчета за ризи – 2”.

Когато днес се водят „люти битки” срещу корупцията, защо ли при поредния дебат депутатите не погледнат тази свята безкористност, записала като отчет пред народа дори грошовете за гащи и за чорапи. И двата гроша за баня! Ще рече някой – хайде сега, няма да си гледаме гащите! А Апостола как е могъл да отчита грошовете за тях? Или днес няма да си ги гледаме, защото чистотата им нещо… Сигурно и банята няма да си гледаме. Защото днес сме се окичили навред с портрета на Апостола, сякаш е индулгенция. А едни духовни и нравствени „потомци” на хаджи Иванчо, се къпят в частни басейни и СПА центрове! В които, каква ирония на съдбата, една от забележителностите е турска баня. Дали дават по 2 гроша за нея?

Източник:"Armymedia.bg'';АВТОР ДОБРОМИР ПЕЛОВ
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

Задължителни полета*

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker