Как Людмила Живкова избира екипа си?

Pan.bg 17 юли 2019 | 05:22 views (380) commentaries(2)
img
24chasa.bg


На 32 години Людмила Живкова става ръководна фигура. Тя бързо успява да се обгради с доверени хора и да прокара идеите си. Как става това? Кои са най-близките й съмишленици? На кого е удобна и на кого пречи?

Всичко това ще научите от откъса по-долу, част от книгата

„Людмила Живкова. Александър Фол и другите. Николай Генчев с досие „Дърдорко” на Книгоиздателска къща "Труд".

Глава I

Министър и член на Политбюро

Тодор Живков и дъщеря му Людмила през юни 1975 г. заминават на официално посещение в Италия, срещат се с ръководителите на страната, разглеждат забележителностите на Рим и Венеция и оттам тръгват за Алжир, където престояват няколко дни и също така са помпозно посрещнати. В този момент с престорено благодушие министър-председателят Станко Тодоров предлага и Политбюро одобрява Людмила да бъде назначена за министър на културата. Приближените един през друг се надпреварват да поддържат кандидатурата. Ветеранът Тодор Павлов, който на младини е познавал Димитър Благоев и има представа за морала, който той насажда в партията, поставя въпроса какво ще каже народът? Никой не го подкрепя и на 1 юли 1975 г. VII пленум на Комитета за изкуство и култура избира Людмила за председател. На 32 години тя става ръководна фигура. Това, което цар Борис Трети не направи за брат си и сестра си, Живков не се поколеба да стори. През април следващата 1976 г. се провежда ХI партиен конгрес. На него марксистът философ Тодор Павлов не е избран в Политбюро и излиза от играта.

Назначението на Людмила Живкова се посреща негативно, защото бетонира личната власт и нарушава демократическите традиции на нацията. За да тушират тези настроения, инициират дирижирана пропаганда, като пускат в оборот аналогични случаи, станали в други страни. Че Англия се управлява от Елизабет II и Маргарет Тачър, че Индира Ганди е министър-председател на Индия, че Елена Чаушеску е втори човек в Румъния, че в съседна Гърция се издига Мелина Меркури.

Живков мотивира своята постъпка с това, че действащият в момента екип не може да се справи със задачите – той се представя от мудния Павел Матев, председател на Комитета, фразеологичния проф. Пантелей Зарев, председател на Съюза на писателите, от традиционалиста Георги Димитров-Гошкин, председател на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина. С присъщата си изобретателност Първия




намира нов екип, който ще работи под негово ръководство, защото той има амбиции да покаже пред социалистическия лагер как се печели интелигенцията. Този екип е в състав: Людмила Живкова, Александър Лилов, Георги Джагаров, Богомил Райнов, Любомир Левчев, Александър Фол, Вера Мутафчиева, Евтим Евтимов, Слав Хр. Караславов и други. Творческият подход трябва да нанесе удар срещу стари шаблони, носители на които са догматични кръгове в партията. Това е нов етап в развитието на Априлската линия и възходящ момент в личната власт.

Живкова полага усилия, но не успява да спечели популярност сред народа. Въпреки старанието си тя простее. Опитва се да се изживява като голям ръководител, но това трудно й се удава. Произнася речи с команден маниер, които не достигат до съзнанието на публиката. Интелигенцията, която тръгва с нея, се представя като модернистична, но ако се замислим, можем да кажем и за конформистка. Жертвеният Георги Марков казва, че това са ласкатели, които са готови на всичко за постигане на йерархия и облаги. По онова време тоталитарният режим изглежда като непоклатим. Цялата власт е в ръцете на Първия. Такъв отмерен деец като Георги Йорданов (зам.-председател на Министерския съвет и кандидат-член на Политбюро) признава: “Тодор Живков ни държеше в страхова психоза… противопоставяше ни”, доверените и той “преобърнаха кабинета му във всесилен комитет. На кафето се решаваха въпроси с голяма важност.”

Биографията на младата особа е грижливо отработена, но и ординарна. Консумирала е два брака и има две деца, има две висши образования – едното по история в Софийския университет, другото по история на изкуствата в Московския университет, но то е оформено по съкратена процедура и задочно. Дина Станишева отбелязва, че Людмила никога не е слушала лекции в Москва. Васил Гюзелев оспорва това твърдение. Той свидетелства, че следването започва нормално, но не е завършено. Важен момент от подготовката й е специализацията в Оксфорд, Англия, и работата върху докторската й дисертация “Англо-турските отношения в навечерието на Втората световна война (1933–1939 г.)”. Това е една перфидна тема, но тя не е специалист нито по история на Турция, нито по история на Англия, нито по международни отношения.

Обявена за първа дама след смъртта на майка й през 1971 г., сега и министър, тя е отрупана с права и привилегии. Обслужват я двама шофьори, две секретарки, две камериерки и двама помощници – Кирил Аврамов и Костадин Чакъров. Двамата телохранители Петър Петров и Димитър Мурджев са неотлъчно до нея и не я изпускат от очи.

В същото положение е поставен и съпругът й Иван Славков, генерален директор на телевизията от 1972 до 1982 г. с ранг на зам.-министър. Бонвиван, непукист, софийски бохем, той ръководи тази институция 10 години. Пуши хавански пури и става идол на жените, но издига равнището на телевизията. По това време се раждат “Всяка неделя” на Кеворк Кеворкян и други предавания, които издържат изпитанието на времето.

На сцената излиза нова генерация, наричана априлско поколение. На 35 г. Петър Младенов става министър на външните работи, Димитър Стоянов става министър на вътрешните работи, Георги Атанасов възглавява партийните структури, Андрей Луканов – външноикономическите връзки, Станиш Бонев – планирането, Огнян Дойнов – икономиката и техническия прогрес. Връх в тази пирамида е Александър Лилов, от 1974 г. член на Политбюро и секретар на ЦК, издигнат за втори човек. Той е съидейник, опора и съмишленик на Людмила. Те са сторонници на така нареченото ново мислене, което отхвърля шаблона и закостенелите догми.

С издигането на Людмила и Александър Лилов за ръководители на културния фронт, той попада в ръцете на един по-компетентен, по-толерантен и антидогматичен екип, който има положително въздействие върху него. Примерите са много, БТА съобщава, че на 10 март 1972 г. в Сливен са пристигнали за провеждане на пленум на Окръжния комитет на БКП по въпросите на културата: Венелин Коцев, кандидат-член на Политбюро и секретар на ЦК, Георги Джагаров, заместник-председател на Държавния съвет и председател на Съюза на писателите, Александър Лилов, завеждащ отдел „Изкуство и култура” на ЦК на БКП, и Людмила Живкова, първи заместник-председател на Комитета за култура.

Като министър тя създава мощен ръководен екип. Назначава двама първи заместници – Александър Фол и Любомир Левчев. Те са най-доверените, те са нейните душеприказчици и автори на много от идеите, които тя подхваща.

По ресори са назначени други десет заместник-председатели:

• Емил Александров – международна дейност;

• Живко Попов – културно-историческо наследство;

• Милчо Германов – компютри, проектиране и организационна дейност;

• Павел Писарев – театри и кино;

• Милчо Брайнов – инженерни проблеми;

• Александър Райчев – музика и композитори;

• Пею Бербенлиев – музеи и старини;

• Димитър Филипов – философия и теоретични проблеми;

• Тодор Рибаров – секретар на Общонародния комитет 1300 г.

• Елит Николов – директор на Института за култура;

• Дойно Дойнов – съветник и експерт.

Всички с кабинети, коли, шофьори, секретарки и подведомствени отдели. Създадена е огромна машина за ръководство и контрол на културата във време, когато творческата свобода става озон за авторите, когато се прокламират правата на личността, Людмила се обгражда с бюрокрация. Декретирането и аранжирането на духовността вземат големи размери. Това подхранва амбиции, развихря се съперничество, търси се влияние и кариера.

Външно тя е крехко същество, не високо, напротив – миньонче. Но самонадеяно, властно и заплашително. Респектира и даже смразява. Познавах я, казва един свидетел, като студентка. Бях й нещо като преподавател. Тя се държеше скромно. Сега беше председател, а аз – сътрудник. В кабинета й по навик и машинално понечих да запаля цигара. Каква бе изненадата ми, когато това невзрачно същество изкрещя с такъв груб, дрезгав и смазващ глас, че аз се вдървих: “Тук не се пуши!”. Сковах се от конфузия и смачкване. Не можах, казва Б. Райнов, да я позная, когато седна на министерското кресло като председател и започна да ръководи. Смълчана, сериозна, друга, силна и официална. Всичко наоколо внимава, трепери, търчи и се нагажда, а тя се показва като повелител и властелин.

На вид грозновата, слаботелесна и нехаризматична, тя става неузнаваема, когато удари по масата или тропне с крак. Наистина това рядко се случва, защото екипът е квалифициран, старателен и стегнат като солдатска команда.

Въздействието на Людмила върху хората е командно и йерархично, но не и харизматично. Сътрудниците са грижливо подбрани: Левчев е син на лекар, Фол на театрален деец, Писарев на офицер, майка му е германка, Славков е син на лекар, Милчо Германов на търговец. Тя пренебрегва, така да се изразя, класово-партийния подход и дава преднина на професионализма и таланта. Един вид прилага лениновия завет да се печелят и подкупват буржоазните специалисти.

Освен чрез Комитета за култура упражнява контрол и чрез така наречения Координационен комитет на творческите съюзи, на който е председател. Шефовете на тези съюзи са нейни подопечни органи. Председател на архитектите е Георги Стоилов, на журналистите – Веселин Йосифов, на художниците – Светлин Русев, на артистите – Любомир Кабакчиев, по-късно Ванча Дойчева, на писателите – проф. Пантелей Зарев и след него Любомир Левчев. Всички са членове на ЦК и народни представители, отрупани с привилегии и чинове. Заведението на артистите (на петия етаж в Народния театър) е супер лукс. Председател на историците е акад. Димитър Косев, член на ЦК на БКП, народен представител, народен деятел на науката и лауреат на Димитровска награда.

Людмила разгръща своята дейност в благоприятна международна обстановка, формирана от Европейското съвещание за мир и разведряване, проведено през август 1975 г. в Хелзинки. В него участват СССР, САЩ, Канада и всички останали. Със своите решения то смекчава временно противоборството между двата блока. По това време завършва войната във Виетнам, в която САЩ дават 56 000 убити. Падат от власт полковниците в Гърция, отиват си Франко в Испания и Салазар в Португалия, Никсън подава оставка.

Но ситуацията на Балканите се усложнява и Москва е принудена да лавира и да прави отстъпки: Гърция и Турция са в НАТО, Югославия тръгва с необвързаните, Албания – с Китай, Румъния не изпраща войски в Чехословакия. Единствено България остава бастион. Тя награждава Леонид Брежнев три пъти със званието “Герой на България”, нещо безпрецедентно по отношение на външен лидер. С това Тодор Живков демонстрира хиперболизъм и вярност, но и изгода, пък се надява и във връзка с 1300-годишния юбилей СССР да даде съгласие България да проведе по-авангардна линия. Но и Брежнев се отблагодарява, през 1977 г. той издига Живков в “Герой на СССР”. Важни са икономическите отстъпки – България купува 9 млн. тона нефт по изгодни цени, като един милион реекспортира на външния пазар. Получава и 400 милиона преводни рубли дотация за компенсация на селскостопанските цени.

Сигурни във верността на бащата, ръководителите на СССР гледат снизходително към модернизма на дъщерята. Наистина нейният авангардизъм не се одобрява, но реални спънки за ограничаване не се предприемат. Екипът й е обхванат от ентусиазъм и еуфоричност, защото честват велики юбилеи. Горди са, че на тях се пада честта да възглавят звездния час на България. Тържествата, които предстоят през 1981 г., са цяло съзвездие:

– 1300 г. от създаването на българската държава;

– 90 години от учредяването на БКП на Бузлуджа и изграждането на монументалния паметник на върха, който по думите на строителя ген. Делчо Делчев струвал 25 милиона лева по тогавашния курс;

– 25 години от Априлския пленум;

– ХII конгрес на БКП, април 1981 г.;

– VIII петилетка, начало 1981 г.

Страната изпада в парадност, транс и заслепение. Натрупването на тържественост и величие е толкова голямо, че се губи чувството за мярка и реализъм. Получава се така, че Полша се бунтува, а България – триумфира. Юбилеят добива тотален характер и мултиплицира мисленето и дейността на приближените. Поетите наричат това време опиянение. То пронизва глобалното, но стига и до детайлното.

Поела ведомството в един сюблимен момент, Людмила се заема с хъс да чертае програмните задачи на културата. Тя се изживява като магнат на мозъчен тръст: организира обсъждания, семинари и дискусии, където нейните помощници кръстосват рапири, състезават се фразеологично и постигат върхове в бомбастичната риторика.

На 5.ХII.1975 г. тя обявява първата общонародна кампания – Всенародна програма за естетическо възпитание на народа и младежта. Издига лозунги за хармонична личност и да се живее по законите на красотата. С тази платформа тя надминава всички министерски проекти в тази област. Това, което подхваща по принцип, не може да се оспори или пренебрегва. Това е мечта на най-добрите умове на човечеството, това е идеал на социалистите-утописти, това е най-сетне прозрението на Достоевски, че красотата ще спаси света.

Людмила превръща тези стремежи в кампания, подхожда към тях административно и максимализира масовата дейност на Комитета. С енергия и непреклонност тя организира форуми, кръгли маси, международни срещи, разговори. Комитетът и неговите отдели се превръщат в нещо като теоретични клубове, стават пропагандни центрове, които напомнят на фабианско дружество или жреческа колегия, която обсъжда каноните.

Втората кампания, която подхваща, е 1300-годишният юбилей на българската държава. През 1976 г. тя внася решение в Секретариата на БКП и получава мандат да ръководи национална Координационна комисия за тържествата. Стимулирана е от факта, че САЩ честват в този момент 200 г. от своето създаване. Разгръща кипяща дейност в центъра и по места. В Шумен се изгражда грандиозен мемориал, където изсипват тонове бетон. В София се строи Национален дворец на културата. Посолствата и легациите са мобилизирани до краен предел за популяризиране на българската древност. Тръгват три изложби: Тракийското изкуство по нашите земи (което е от III до I век пр.Хр.); 1000 години българска икона и цивилизация и Култура на средновековното българско царство. Изложбите са представени в 27 страни, като във водещите държави лично ги открива. Тя създава 53 комитета по света, главно на Запад, за честване на българския юбилей. В тези форуми участват видни личности, писатели, общественици и творци. Юбилеят се превръща в международно събитие. Плъзват делегации, оратори, ансамбли, оперни спектакли, самодейни колективи. България става център: Борис Христов, Николай Гяуров, Райна Кабаиванска, Гена Димитрова, Руслан Райчев, Анна Томова-Синтова, Стефка Евстатиева, Дарина Такова блестят по международните сцени. България се афишира като държава, която процъфтява под купола на Кремъл.

Людмила излиза на международната сцена като триумфатор. Среща се с най-видните личности като се почне от президента на Индия, краля на Швеция, президента на САЩ и много други. Нейната визия и този поход влизат в контраст със силите, които възпират настъплението на Източния блок. Това нещо се подценява поради тесногръдието на националния манталитет.

За пример посочвам Япония. Изложбата за Тракийското злато е представена от март до август 1979 г. в три града – Токио, Нагоя и Окаяма. Посещават я 220 000 души, повечето висши магистрати и интелектуалци. Открита е от Людмила в при съствието на министри и депутати. Мероприятието е зачетено от император Хирохито и съпругата му, от престолонаследника Акихито и принцеса Мачико, от брата на краля принц Микаса. На Людмила е оказано височайше внимание, тя е приета от председателите на двете камари на парламента, от министър-председателя и министъра на външните работи. Удостоена е със званието “Доктор хонорис кауза” на университета “Токай”. Епизод от тържествата е аудиенцията при престолонаследника Акихито, съпътствана с изключително внимание.1

Цялата тази атмосфера се използва като трамплин за нейното издигане към върха. Тя и баща й живеят с убеждението, че могат да отидат далече. Живков чества 70 години, за което се подготвят биография, филм, бюстове. Тази помпозност съвпада с 25-годишнината на Априлския пленум. Ширят се манипулирани слухове, че Първия надминава много владетели по продължителност на властване, при това се рекламира, че се изгражда развито социалистическо общество, разглеждано като връх в общественото развитие. В такава обстановка и момент на успехи пленумът на ЦК на БКП на 17 юли 1979 г. я избира за член на Политбюро. Заради нея към ЦК се създават шест комисии, тя възглавява тая, която отговаря за науката, културата и образованието. Това й дава възможност да ръководи всичко, което се отнася до духовната сфера, в това число и средствата за масова информация. С тази концентрация тя монополизира цялата идеология в свои ръце.

Из „Людмила Живкова. Александър Фол и другите. Николай Генчев с досие „Дърдорко”
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 2

  1. #1
    Книгата 17 юли 2019, 12:35
     
    1
     
    0

    не съм чел но, публикуваният откъс раздвоява мисленето ми. Свършеното-откриване на България за света /изложби, форуми, 1300 години България.../, контактите с високопоставени личности и лица, е положително за страната. Защо не са го правили преди и след нея. Ама била самонадеяна и високомерна-в болшинството случаи си е нужно и известна доза лудост. Примери в историята от Ленин през Хитлер, Горбачов.......преброяването продължава. Тя е разровила това огнище /най общо на културата/ за да се разгори че и да литнат искри по света. А ако и другите огнища /министерства/ ги бяха разровили така...? Би настанал такъв живот... Лошото е че е дъщеря на -никой не може да си избира родителите, и че около нея били най общо плазмодии, което вече е нейна слабост но, м.б. това е имало на пазара. Тя обаче успява и тях да раздвижи. Критиците /както и авторът разбира се/ винаги смятат себе си за пренебрегнати но, по добри и по достойни. А дали е така-историята има думата. Как ли са приели действията на Борис 1 избитите при покръстването болярски родове, и как ги приема историята днес.
    Първият бил лош. Не,, системата която е допуснала такъв Първи за толкова време е лоша. И друг да е бил Първи, освен имената никаква друга съществена разлика не би имало. Да огледаме бившите соц. страни, а и не само, в същия период. Историята си намира подходящата за момента личност или личността прави историята=философия... Но с какво днешната система е по добра, след като от толкова време имаме такива Първи-в държавата, в партиите, ..... ? Няма да е достатъчен един живот да изчетем всичко евентуално написано от пренебрегнатите за сегашните Първи. Или просто всяка система е добра за една малка част от обществото и относително поносима или непоносима за останалата му част. Политическото изкуство е в това непоносимата част да не надхвърля дадени граници защото ще се сменят добруващите.

  2. #2
    Респиер 17 юли 2019, 15:59
     
    0
     
    0

    Каквато и да беше Людмила направи много за България. Образованието беше на добро ниво,културата също. Сега е пълно с неграмотни хора,чалга и простотия ни заливат отвсякъде!

Напиши коментар

РЕГИСТРИРАЙТЕ СЕ, ЗА ДА КОМЕНТИРАТЕ СТАТИЯТА!


Регистрирай се

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker