Мирела Иванова: Вазов е духовна и словесна държава в държавата

Pan.bg 14 ное 2019 | 13:36 views (195) commentaries(0)
img Източник:"Armymedia.bg'';Автор Росица Цонева

Будителите не бива да са само в пантеона, окуражаващо е да ги откриваме и сред нас

– Г-жо Иванова, кои са съвременните будители?
– О, едва ли аз мога да ги посоча. Всеки мислещ, вдъхновяващ с достойнството и градивния си духовен устрем българин днес е будител. Будителите не бива да са само в пантеона, окуражаващо е да ги откриваме и сред нас.

– Тежи ли още думата на интелигенцията в обществото?
– Ако някой иска да чуе думите на интелигентите, ги чува и чете – има интелигентски общности със свое влияние и авторитет, отделни личности, които имат и основанието, и дарбата да отправят публични послания. Не бих обобщила на едро, не съм сигурна и че интелигентските думи трябва да тежат: да внасят мъдрост, да утешават с мъдрост, да. Да съдържат по-сложни, едновременно градивни и милостиви в съпричастието и разбирането си към другите послания, да. Истинският интелигент не прелива от високомерие, не е надменен и циничен, защото познанието, което носи, го е преизпълнило и със скръб, и със състрадание.

– Как днес се раждат лидерите на мнения, как се промени средата за това?
– Животът, който познаваме и в който съучастваме, е по-фрагментиран и разнороден по социални, интелектуални и куп други причини заради различните реалности, които го съставляват и затрупват със свръхинформация. И да си лидер на мнения е почти непосилна цел и задача. Централните обществени роли не се получават лесно. В социалните мрежи лидерите на мнения са едни, по улиците и площадите – други, в медиите – трети, в организирания партиен живот – четвърти, на стадионите – пети, в гетата – шести, като дори не споменаваме невидимите, задкулисни „режисьори”.
Е, ако си ярък и непоправим индивидуалист, каквито като че сме повечето българи, можеш сам да си бъдеш лидер. Но е силна и „черната патетика”, която владее голяма част от умовете и сърцата на претендентите за лидери със съблазън да поведат някаква група подир отрицанието, недоволството, хленча и омразата.

– Може ли изкуството да създава национален идеал?
– Може, но малцина са творците, които имат доблестта на характера и дарбата, за да го сторят. А театърът е живо и въздействащо в мига изкуство и променя хората, размества пластовете на мисълта им, като вгражда в тях




тревожни и смислени въпроси, на които, стига да пожелаят, ще намерят и верни морални отговори. И възпитава – във вкус, в ценности. Обаче невинаги става дума за добър вкус и високи ценности. Разплискващите се халтури, евтините комедийки от кръста надолу и неприличният шоугъдел развращават публиката и смаляват, дори обиждат изкуството. И автентичният, сериозен театър, и развлекателните му „реинкарнации” могат да променят хората, а хората да променят средата – то е верига от въздействия.

– С какво от години спектакълът „Хъшове” въодушевява своята публика?
– Изграден е върху Вазовата повест „Немили-недраги” и ни заразява с вълнуващ прочит за цената на свободата. Какво искаме или можем да пожертваме за България и свободата й, отплаща ли се жертвата, или революциите винаги изяждат децата си? „Хъшове” е емоционално, разтърсващо представление, което провокира, стряска уютната ни житейска задрямалост и ни подсказва, че у всекиго е притаен един самоотвержен, храбър човек, който времето може да посочи като герой. Най-често посмъртно.

– Новият спектакъл от доайена на драматургията ни Константин Илиев, „Наблюдателите”, също вече събира млада публика – какви дефицити запълват тези спектакли?
– „Наблюдателите” също е пиеса, която остро се врязва у нас, изкрещява преносно и буквално истини, които не ни изнасят особено. Граничи с морално поучение и да не ни се иска – трябва да признаем, че младите хора, които често отписваме с общи приказки и неразбиране, търсят подобни послания, внушаващи куража, че доброто и злото са ясно различими. Един от ярките и интелигентни актьори на Народния театър, Йосиф Шамли, участник и в това вълнуващо представление, си отиде внезапно и трагично преди дни. Мисля си, че от тук нататък „Наблюдателите” винаги ще се играе в негова памет.

– Как Народният театър почита 170 г. от рождението на патрона си?
– Предстоят две юбилейни Вазови години и театърът се подготвя с интересна и многообразна програма да освети приносите и значението на националния ни писател и първостроител на репертоара на театъра, както и негов патрон от 1962 г. Предстоят нови театрални прочити на Вазовите творби, изложби, сказки, матинета, ще се отдължим достойно на Вазов, създателят на българския космос.

– С какво романът „Нова земя” може да е не само интересен, но и актуален?
– И днес продължаваме да живеем във Вазовата „Нова земя”, затова идеята на директора на театъра Мариус Донкин романът да бъде драматизиран и поставен на сцената е великолепна. Един опит да се самопознаем и да си повярваме. Парадоксален е фактът, че от откриването на Народния театър досега по Вазовите творби има 30 представления, но „Нова земя” ще е поставена за първи път. „Нова земя” е своеобразно продължение на националния епос „Под игото”, разказва драматично и тревожно за сложните взаимоотношения на българина със свободата. Какво да прави с нея? Заслужава ли я, ако всекидневно е готов да я омърси и злоупотреби? Въпроси, съотнасящи се към всички български времена, които провокират и дразнят голямата ни, провинциална всезнайковщина. Затова и още с появата си романът е посрещнат с ураганен гняв и свирепо ожесточение. Вазов споделя горчивината си след години пред проф. Иван Шишманов: „Едва ли друга българска книга е предизвиквала такъв поток от хули, отричания и нападки. Тия хули силно ме оскърбиха и обезсърчиха, защото аз намирах и намирам и днес, че като историко-битов роман „Нова земя” стои може би по-долу от „Под игото”, но го надминава като художествено произведение”.

– Отчаяното гражданство след войната се събира под Вазовия балкон за отговор на страшните въпроси на времето. Имаме ли такъв балкон днес?…
– Иван Вазов е последната цялостна, монолитна българска фигура – духовна и словесна държава в държавата. Всяко българско дете се ражда, благословено от националния си писател със стихотворението „Аз съм българче”… Да помним любовта му до несвяст към България, в която са и Вазовата сила, и гордото му достойнство и изправената му осанка. Написаното от Вазов е безкрай, необозримост и всеки може да открие и досега своите думи, чувство, природна картина, патос, смисъл. И това ако не е подарък…

– Разбрахте ли по-добре Вазов след 15 г. като главен уредник на къщата музей?
– Да, разбрах го и по-сложно, и по-цялостно, и го обикнах още повече. Самотните или преизпълнени часове в патината и сиянието на Вазовия дом са огромен урок. Но съм достатъчно умна и чувствителна, за да знам, че урокът продължава.

– Вие сте и поет, накъде върви литературата ни?
– Литературата ни преживява добри дни, в нея има всичко, каквото ни се иска или не ни се иска. Неизбродна шарения – от най-високи образци до най-жалка графомания. И накъде да върви освен към бездните и към познанието за съвременния човек, кой както го разбира и може да го преработи художествено, да го превърне в памет.

*Автор на 7 поетични книги, 2 сборника с разкази и 2 тома с публицистика, с национални и международни литературни награди, превеждана на всички големи езици, от 2016-а е драматург в Народния театър „Иван Вазов”.
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

РЕГИСТРИРАЙТЕ СЕ, ЗА ДА КОМЕНТИРАТЕ СТАТИЯТА!


Регистрирай се

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker