Пиер Нора: Диктатурата на паметта заплашва Историята

Pan.bg 22 фев 2018 | 00:04 views (427) commentaries(0)
img
"Фигаро"


"Спомням си за натиска на групи и на лобита, или на обществото на “приятелите на еди-кой си”, докато заседавах във Висшия комитет, които се опитваха да ни накарат да честваме раждането, смъртта, творчеството, най-важната книга, влизането във Френската академия и т.н. В този контекст се увеличиха честванията и можем да кажем, че те интересуваха само съответната група. Това бе съпътствано от диктатура на паметта. Вече трябваше да се използва миналото с оглед на сегашните критерии по анахроничен, морализаторски и дори дискриминационен начин. Паметта за Холокоста или нацистките престъпления е много по-силна, отколкото тази за престъпленията на комунизма".



Големият френски историк Пиер Нора се връща към полемиката, породена от вписването на Шарл Морас във “Възпоменателната книга” на Франция. Академикът е разтревожен от днешната тенденция миналото да се използва по анахроничен и морализаторски начин според сегашните критерии.





- Какво мислите за полемиките около вписването на имената на Луи-Фердинан Селин* през 2011 г., на Шарл Морас** и на Жак Шардон тази година във “Възпоменателната книга”?



- Положението, в което се намира днес Висшият комитет за националните възпоменания с тази полемика, е свързано със самата история на този комитет. Той бе учреден през 1998 г. и наследи Делегацията за националните чествания, създадена през 1974 г. и ръководена от Морис Дрюон. Тя трябваше да ръководи политиката на държавните възпоменания и чествания. Аз самият заседавах в този Висш комитет в продължение на 12 г., между 1998-а и 2010-а, и видях двусмислието, което започна все повече да натежава.

Този списък с евентуални годишнини за възпоменателно честване бързо се превърна в хубав сборник, който имахме удоволствието да съставим под ръководството на Жан Льоклан, пожизнения секретар на Академията за надписи и художествена проза. Сборникът все повече нарастваше. Трябва да припомним, че през 90-те г. и в началото на ХХI век бяхме в разгара на възпоменателна инфлация, както на национално, така и на местно ниво. Няколко години по-рано, през 1987-а, беше Капетингското хилядолетие***; през 1989-а беше двестагодишнината на Френската революция; през 1990-а беше стогодишнината на Дьо Гол.



Сякаш Франция за три години преживя цялото си монархическо, революционно и републиканско минало.



Но комитетът веднага бе разкъсан между две принуди. От една страна, големите възпоменания му се изплъзваха, защото бяха запазени за Елисейския дворец, и, от друга страна, беше залят от местните желания, тъй като в този момент възпоменателната инфлация обхвана градовете и селата. Трябваше да се отбележи както първото изкачване на връх Монблан, така и изобретяването на консервните кутии от Маси. Висшият комитет се превърна в антена, която разпределяше малко финансова помощ и национална слава на местните чествания. От самото начало сметката бе зле направена. Пред вписването в тази “Възпоменателна книга” веднага възникнаха проблеми:



трябва ли да честваме хора или събития и дати?



Какви са точните критерии за оценка? Раждането или смъртта на един човек трябва да се чества? Много бързо възникна проблемът дали тази книга трябва да възпоменава или да чества. Дали трябва да екзалтира националната слава или да направи опис на историческите ориентири на нацията?

За да отговорим на тази двусмисленост, ние превърнахме “националните чествания” в “национални възпоменания”. Смятахме, че терминът “възпоменавам”, който означава да припомним, е съвсем ясен. Сбъркахме, защото самата публика се плъзга от единия смисъл към другия. На този фон се появи аферата “Морас”.



- В такъв случай трябва ли да се оттегли вписването на Морас (именно заради неговия антисемитизъм) във “Възпоменателната книга”?



- Това е буря в чаша вода, но създаде проблем на Висшия комитет. Морас не може да се сведе до неговия антисемитизъм. Личността му е доста по-богата и сложна. Морас е бил един от вдъхновителите и най-видните поддръжници на режима във Виши и, в това си качество, е осъден след Освобождението на доживотен затвор. Така да бъде. Но ако процесът срещу него се бе състоял не през 1945 г., а през 1949 г., както този срещу Буске, е много вероятно да не е бил осъден толкова строго.

Съвсем очевидно е, че тази личност е част от историята на Франция, чрез “Аксион франсез”, вестникът, който Пруст е четял всеки ден. Той кристализира антирепубликанския полюс, който, парадоксално, е част от историята на Републиката. По време на цялата Трета република той е имал огромно влияние. Той въплъщаваше една последователна и организирана опозиция. В това негово качество впрочем, аз му посветих едно от първите дълги проучвания, които могат да се открият в Recherches de la France. Той е бил и един от радетелите за възраждане на окситанската и провансалска памет чрез Фредерик Мистрал. Безспорно това е личност, която позволява да разберем епохата. Той е също така истински писател. Неговата книга Enquête sur la monarchie (Изследване на монархията - бел. ред.), публикувана през 1902 г. разкрива нещо за стария дух на Франция.

Ако започнем да правим преценки и да претегляме на везната, кого ще приемем или няма да приемем? Или искаме тази “Възпоменателна книга” да бъде изключително в прослава на великите личности и от нея да бъдат изключени Морас и много други. Или искаме да бъде инструмент, за да се ориентираме в миналото, и тогава трябва да съберем всички велики исторически свидетели на нацията.



- Като цяло, не сме ли склонни днес прекалено много да възпоменаваме?



- Трудно е да се каже, защото възпоменанието много се промени и цялата епоха излъчва възпоменание. Класическото възпоменание, което съответства на единната национална памет, диктуваше датите и имената, които заслужават да бъдат почетени. До края на миналия век имаше само няколко национални чествания, не повече от шест или седем, които съответстваха на големите дати от националната история, като 11 ноември****.

След това раздробяването на историческата памет, която дотогава можеше да обедини французите в едно цяло, отстъпи мястото на отделни типове памет и на конкуренция между тях. Националното възпоменание се превърна в постоянно “почитание”, което показваше хегемонията на възходящата памет спрямо историята и историческата работа. Военната памет например, макар и много единна до войната през 1940 г., стана много разпокъсана. Имаше възпоменание за загиналите в Индокитай и за тези в Алжир. Датите, които трябва да бъдат отбелязвани за края на войната в Алжир, продължават да предизвикват дебати. Почитането на великите дати и великите хора се съчета с местното културно честване. Спомням си за



натиска на групи и на лобита, или на обществото на “приятелите на еди-кой си”,



докато заседавах във Висшия комитет, които се опитваха да ни накарат да честваме раждането, смъртта, творчеството, най-важната книга, влизането във Френската академия и т.н. В този контекст се увеличиха честванията и можем да кажем, че те интересуваха само съответната група. Това бе съпътствано от диктатура на паметта. Вече трябваше да се използва миналото с оглед на сегашните критерии по анахроничен, морализаторски и дори дискриминационен начин. Паметта за Холокоста или нацистките престъпления е много по-силна, отколкото тази за престъпленията на комунизма.



- На какво се дължи това снизхождение в официалната и колективна памет към комунистическите престъпления?



- Трябваше да изчакаме “Архипелагът Гулаг” на Александър Солженицин, публикувана през 1973 г. в Париж, за да си дадем сметка за тях. Това е разбираемо. Тези престъпления присъстваха по-силно на Изток, отколкото на Запад, и за нас имаха по-малко лица и места. Някои от нас бяха членове на семейства, които са били депортирани, или познават съседи, приятели, които носят тази памет. Има и асоциации на синове и дъщери на депортирани. Няма еквивалент на комунистическата памет. Самите вектори на паметта са по-малко присъстващи и по-малко настойчиви. И накрая, остава влиянието на Комунистическата партия, която съумя дълго време да разпространява и поддържа положителен образ за себе си. Така че и днес нейните престъпления не се приемат еднозначно, така както нацистките престъпления.



- За разлика от демонизирането на колониалната памет…



- Възходът на колониалната памет, разказвана от жителите на Антилите или от африканците, наложи чувство за вина, което отеква дори в тази малка “Възпоменателна книга”. В нея присъства и Гийом Гийон-Летиер, първият цветнокож художник, наложил се в света на западното изобразително изкуство, както и първият закон от 1818 г., забраняващ търговията с негри…

Докато колониалната история ни позволява да обогатяваме знанията си за този период и да изясняваме факти, които са били премълчавани, можем само да одобряваме. Но когато епохата ни кара да запомним от този велик исторически период само фактите, обвиняващи националната история, тогава това води до един манихейски, черно-бял прочит.



Асоциациите са склонни да вземат Историята за заложник и да помнят само онова, което обвинява и осъжда колонизатора.



Можем да припомни абсурдния спор в началото на мандата на Франсоа Оланд за Жюл Фери. Дори президентът на Републиката се намеси, разграничавайки “добрия” Фери, баща на задължителното и светско начално образование, и “лошия” Фери, който е бил колонизатор. Книгата на Мона Узуф пренебрегна тази легенда и показа, че става дума за един и същ човек!



- Макрон намекна, че може да чества Май 68-а…



- Не виждам какво може да чества едно национално възпоменание. Коя дата ще изберем? Началото на окупацията на Сорбоната? Споразуменията от “Грьонел”? Шествието на Шанз-Елизе? Не бива да забравяме, че 1968 г. свали ген. Дьо Гол. Все пак ми се струва трудно да се чества официално падането на Дьо Гол. Ще има обаче неофициално честване. То вече започна.

Можем да цитираме книгата на Жан-Пиер Льо Гоф “Франция от вчера” (La France d'hier), или тази на Людивин Бантини, “1968. Големи вечери в малки утрини” (1968. De grands soirs en petits matins - бел. ред.). Със сигурност 1968-а е голям исторически ориентир, повече или по-малко изкуствен, за да се датира една бърза промяна във Франция. От 1968 г. започна някакво ускорение към един нов свят. Дали това би се случило без събитията от месец май? Възможно е и дори вероятно. Но тези събития изиграха ролята на социален ускорител и на абсолютен поколенчески ориентир. А за историците отбелязването на Май 68-а започна още през 1968 година. Между май и декември 1968-а имаше над сто книги за тези събития. Така, както Пеги бе казал за 14 юли 1789 г., че превземането на Бастилията е само по себе си собственото си честване, така и 1968-а е изцяло възпоменателна. Това е паметта за 1789, за революцията от 1848, за Парижката комуна:



Май 68-а е символичната рекапитулация на паметта за Френската революция.



Май 68-а попари вниманието към двестагодишнината от 1789-а. Този възпоменателен концентрат постави началото на това, което наричам “възпоменателна епоха”.



- Полският Сенат гласува Закон за Холокоста, предназначен да защити имиджа на страната. Текстът породи световна полемика…



- Чувство на ужас и страх. Под претекст, че нацистките лагери, разположени в Полша по време на войната не са били полски, а германски лагери, полското правителство се стреми да бъде забравена антисемитската политика на Полша и нейното участие в изтребването на евреите било в пряка форма, било в непряка чрез вдъхновението на германците.

Още от 1941 г. е имало погроми и убийства, извършени от самите поляци. Цели книги са били посветени на селищата, в които е имало погроми, като тези в Йедбавне през юли 1941 година. След като дълго време бяха приписвани на “Айнзацгрупен” (политическата полиция на Третия райх), историци показаха отговорността на цивилни поляци, може би насъсквани от германските военни части.

Не може да се отрече антисемитската политика на Полша, която дори се разгърна след войната в нови погроми над евреи, оцелели в лагерите. Можем да споменем по-специално клането в Келце през 1946 г., приписвано първоначално на съветската служба, докато виновниците са били самите поляци. Има история на безспорния полски антисемитизъм. Така че пристъпът на един изострен полски национализъм наложи този закон. Заради същия тип



намеса на политиката в историята



ние създадохме асоциация, под ръководството на Рене Ремон, което аз наследих от него, наречена “Свобода за историята”, която се бореше срещу мемориалните закони, на които изглежда, че сложи край указът на Конституционния съвет от 2012 година.



* Писателят Луи-Фердинан Селин е критикуван за антисемитските си изявления по време на Втората световна война - бел. ред.

** Шарл Морас, френски журналист, писател, член на Френската академия и политик, подкрепял режима във Виши, е осъден през януари 1945 г. за единомислие с врага на доживотен затвор и лишаване от национални звания. Автоматично е изключен от Френската академия, която изчаква обаче смъртта му, през 1952 г., за да избере негов заместник - бел. ред.

*** Капетингите ся кралска династия, чийто представители управляват Франция от 987 до 1328 г. - бел. ред.

**** Примирието, подписано в 5.15 часа на 11 ноември 1918 г. край Компиен, Франция, бележи края на сраженията в Първата световна война (1914-1918), победата на съюзниците и пълното поражение на Германия, но това не е все още нейната капитулация. Примирието влиза в сила в 11 часа. По-късно на 28 юни 1919 г. във Версай е подписан мирният договор, който слага край на войната - бел. ред.

glasove.com

Превод от френски: Галя Дачкова
adnow
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

Задължителни полета*

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker