Как военните изгубиха войната със собствените си политици?

Pan.bg 14 ное 2011 | 08:58 views (2703) commentaries(3)
img otbrana.com


Как армията ни загуби единствената война в новата ни история – войната със собствените политици? Генерал-лейтенант от резерва Кирил Цветков има свой отговор на този въпрос и го дава в наскоро излязлата му книга „Под сянката на промените и закона”. Военните загубиха битката с политиците, защото останаха сами в тази битка, казва той. И допълва: „В хода на съкращенията загубиха и последната опора – народа на България.”

За времето непосредствено след 10 ноември 1989 г. и танковете

„То не бяха митинги, то не бяха стачки на шофьори, металурзи, на нефтеници и какво ли не. Веднъж командващият се върна от една среща и ни каза, че бил пред парламента, когато са го атакували протестиращите. Каза, че положението е било толкова отчайващо и Петър Младенов, избран тогава за президент, заявил, че е по-добре да дойдат танковете. Така че всички приказки после, дали е казал това или не е казал, са просто игра с хората. Казал го е и какво да каже друго, освен в безпомощността си да овладее нещата, да се изтърве и да каже тези думи. А че нещата не вървяха на добре, беше ясно за всички.”

За Димитър Луджев, министър на отбраната от 8 ноември 1991г. до 20 май 1992 г.

„Спомням си съвещанието на Чаралица, когато Луджев дойде на власт и високопарните думи, че започва новото летоброене, че те идват на власт завинаги, че ще решат проблемите на армията в кратък срок, защото са пълни с нови идеи и с готови планове и програми. Чиста манипулация! Програмите и плановете се оказаха осветляване на нашите разузнавачи в чужбина, изгонването на десетки комунистически генерали и стотици кадърни полковници и назначаването на верни на властта хора на отговорни постове в министерството и армията....

Държането на Луджев бе предизвикателно и пренебрежително. Опиваше от властта, която му бе дадена. Някои генерали и офицери се опитваха да демонстрират готовност да подкрепа на новото ръководство, стигаща до подлизурство, по мое мнение. Не издържах и станах, като заявих, че не съм от тези, които ще протъркат коленете да раболепничат, че съм завършил две съветски академии, едната със златен медал и втората с отличие, че нямам в рода си нито партизани, нито ятаци. Гледах ме се в упор, очи в




очи.”

За Александър Сталийски, министър на отбраната от 20 май 1992 г. до 30 декември 1992 г.

„След няколко месеца Луджев бе махнат и за министър на отбраната дойде Сталийски. Викаха му Сашо Стъклото. Той пък дори не криеше колко ни мрази. Открито заявяваше, че с болшевики не иска да разговаря, но засега не може без нас, както комунистите не са можели в средата на 40-те години без старите офицери и оставяше всичко на заместниците си. Но в интерес на истината, беше единственият, който открито ни защити в Народното събрание. На едно заслушване на министрите на парламентарен контрол, където се обсъждаше въпроса с дисциплината, направо заяви на депутатите, нещо от рода на това – оставете офицерите на мира и не се занимавайте с армията. И без това нито заплати получават, нито пари за подготовка имат, нито имат средства да изхранват войниците си.

Заместниците му бяха кашмер пред войската. Правеха се на големи началници, ходеха запасани в полеви униформи, с пистолети на кръста, нищо не разбираха от войскова служба, но пък много ги биваше да разказват небивалици, от рода на това, че са създали отлична организация на работа, че са способни да решават всеки проблем в рамките на 24 часа и т.н. Слушахме ги и вътрешно се смеехме. То държавата се разпадаше, хората умираха от глад, имаше дори купонна система за гражданите, а те за 24 часа ще ни решат проблемите”.

За създаването на Концепцията за Силите за бързо реагиране

„Заслуга на ГлЩ на Сухопътните войски бе и Концепцията за силите за бързо реагиране, които бяха създадени по План-2004. Пристигна командващият от едно съвещание през есента и ни информира, че е взето решение да се формират сили за бързо реагиране от две механизирани бригади и други части от родовете и специалните войски. Хубаво, но няма концепция и ни е възложено на нас да я подготвим. Сроковете бяха стахановски, чисто по български. Естествено бе, тази задача да се постави на нашето управление. (Б.р. – Тогава генерал Цветков е началник на Оперативно управление на ГлЩ на СВ.)

Събрах всички, завършили тогава западни академии, мисля, че бяха над 30 души, които служеха в Сухопътните войскии им поставих задача в срок от две седмици, да подготвят предложения по проекта за такава концепция. Стана един достолепен полковник, после генерал и каза, че такова нещо не са учили в академията на Бундесвера. Стана втори, после и той стана генерал, и той каза, че в Англия не са учили такова нещо. Оказа се, че в нито една академия на запад и на юг такива неща не се учат. На въпроса ми какво са учили те ми отговориха, че са изучавали политология, мениджмънт на отбраната и какво ли още не, само не и тактика, и оперативно изкуство. Изумих се, като знам какво чудо бе в академията на Генералния щаб на Русия. Колко групови занятия и летучки, колко курсови работи сме разработвали, на колко длъжности съм бил поставян да докладвам. Освободих ги всички и поставих задачата на моите началници на отдели. След 20 дни никакъв резултат. Преписват стари неща и се мъчат да ги осъвременят. Освободих ги и тях и взех няколко души по мой избор от управлението и по един от другите управления. Задачата бе кратка и ясна. За една седмица всеки да ми напише какво смята за силите за бързо реагиране. Никой да не се съобразява с нашите наставления, устави и всичко подобно. Да го напише така, както той го мисли и да ми го донесе, колкото и да е налудничево, без страх от реакции от моя страна и без да го съгласуват с техните началници. Нахвърлих им набързо съдържанието на концепцията, те ме погледнаха така сякаш за първи път ме виждат и си заминаха. Аз пиша, те пишат и носят, аз чета, задрасквам, добавям, поставям задачи да се доразвие някоя идея. И така, в определения срок Концепцията бе готова, приета от Военния съвет на Сухопътни войски и после от Съвета на началник-щабовете.”

За унищожаването на ракетните комплекси СС-23, „Скъд” и „Фрог”

„Имах специално отношение по въпроса за унищожаване на ракетните комплекси. Дори подписах с особено мнение разработваните документи, поради нарушаване на редица клаузи от договорите за тяхната покупка. Не можех да приема спокойно факта, че се унищожава безумно скъпа техника на стойност няколко милиарда без никакви компенсации. Заведох министър Свинаров в Телиш да се запознае с достойнствата на ракетите СС-23. Поставих въпроса за компенсациите от страна на САЩ, като поисках два дивизиона МЛРС Блок-300 и Блок-150, с които отчасти се компенсират огневите възможности на ракетите. Всичко бе напразно. Дори генерал Михов в едно свое интервю спомена, че ще иска тези дивизиони и ескадрила вертолети, както и корабни единици. Но не стана. Сухопътните войски бяха излъгани в очакванията си за съвременно въоръжение, армията остана без далекобойни системи оръжия, които имаха и възпиращ ефект. Ликвидира се един род войски, който бе гордостта на армията и на страната. Държавата изгуби милиарди, без никакви компенсации. Това се наричаше политика, а си беше чисто..., хайде да не казвам какво!

Не отидох на нито един етап от унищожаването на ракетите. Изпращах заместника си по ресурсите генерал Бъчваров да се разправя с изпълнителите. Остана ми една едничка радост от този процес. Без знанието на Генералния щаб, умишлено не прехвърлих комплексите „Точка” в Телиш, както бе по плана и ги включих състава на новосформираната реактивна бригада. Така бяха спасени тези ценни трошички от Ракетните войски, от дейността на вандалите. За благодарност ракетчиците ми поднесоха като дар парашутче от последната ракета, унищожена под зоркото око на новите братя-американци.”

За разправата с неудобните във Въоръжените сили

„В началото на април 1992 г. парламентът прие промени в Закона за отбраната и Въоръжените сили. Депутатите решиха с три години да се намали възрастта за пенсиониране на висшите военни от полковник до генерал и на офицерите с военно звание до полковник, които са хабилитирани лица. Впоследствие 48 народни представители от 39-ото Народно събрание атакуваха намалената пределна възраст пред Конституционния съд. Съдът отхвърли искането им. Министър Николай Свинаров прогнозира, че намалената възраст е ниска като трайна мярка и ще продължи до влизането в сила на нов закон за отбраната. Ала-бала...

...Пародията бе пълна. След две години същият този депутат предложи да се върнат годините отпреди със същите мотиви, с които бяха предложени поправките през 2002 г. Целта обаче бе постигната. Уволнените не бяха върнати и отидоха в небитието с 200 лв. пенсия, по-малко от заплатата на метачите по улиците от новите римляни. Отидоха в списъка на обидените от армията, на обидените от държавата. Така държавата се отплати за положение труд в защита на България. За това се появяват надписи по стените „Обичам родината! Мразя държавата!” Изпратих на въпросния депутат бележка по електронната поща да си подаде оставката и да не позори парламента. Но изглежда си е свършил добре работата, защото го направиха заместник-министър на вътрешните работи. Така става в демократична България. Всекиму заслуженото...!

После стана ясна йезуитската позиция на цялото ръководство на Министерството на отбраната тогава, за предварително съгласувана позиция за промените в закона и крайната цел на тези промени, одобрени от правителството – уволнение на неудобните генерали, завършили предимно съветски академии и основния щабен състав във висшите щабове. Отидоха си много генерали и над 150 полковници, повечето от които бяха началници на отдели и заместник-началници на управления, назначени на тези длъжности преди година или две. Наруши се приемствеността в службите. Скоропостижно бяхме принудени да назначаваме на освободените длъжности нови хора, без достатъчно опит. Много от новоназначените не желаеха тези длъжности, защото се страхуваха, че следващата година ще попаднат в списъка на уволняваните. Званието полковник бе дискредитирано в очите на офицерите.”

За интегрирания модел на управление на отбраната

„Двадесет години не можахме да изградим интергиран модел за управление на отбраната в Министерството на отбраната. Не, че не искахме. Причината е, че политическата страна виждаше в интегрирания модел пълно обезличаване на ГЩ и тотално елиминиране на военно-експертното начало в ръководството на отбраната, както стана с въвеждането му преди година. Другата част, военните се съпротивляваха, защото не им се предлагаше равностойно участие, каквато е практиката в другите страни членки на НАТО. Десет години продължи това противоборство и чия е ползата от него. От три години този модел е факт, но с цената на ликвидирането на ГЩ, замяната му с Щаба на отбраната и безусловното му подчиняване на министъра на отбраната. Дори в началото бе приравнен на дирекция на Министерството на отбраната. И това го направи министър с военно образование. Моята позиция за министър на отбраната е ясна. Затова е министър, да защитава интересите на отбраната и армията, защото ако те ги няма, няма и нужда от министър и министерство. Не министърът на отбраната да обяснява, че трябва да се пестят средства, защото държавата изнемогва и не може да си реши социалните проблеми, образованието, здравеопазването, културата, интеграцията на циганите и не знам какво ти още.”

За модернизацията – преди и сега

„Тогава, след 1945 г., Съветският съюз изсипа в България достатъчно количество стрелково и тежко въоръжение и техника и ни помогна да развърнем военната си промишленост, за кето бяха необходими две-три десетилетия. Днес, 20 години след прехода и повече от 10 години подготовка за членство и членство в НАТО, България не получи никакви помощи, а само съвети как да реформираме армията, как да разсипем военната си промишленост, какви системи въоръжение и техника да купуваме. Ако не сме съгласни със съветите, бой по кестенката. Никоя западна страна не достави на България безвъзмездно поне част от съкратеното въоръжение и техника, след съкращенията у тях, както доставяха от години на Турция, Гърция и Израел. Така, както въоръжаваха армиите на Хърватска и Словения, на Босна и Херцеговина в хода на конфликта. Всеки ни съветва да намаляваме дела на военните разходи и същевременно да модернизираме, като си купуваме всичко от Запада. Освен няколко амортизирани в пясъците на Ирак и Афганистан Хамъри, за да ни замажат очите, България не получи нищо. Нещо повече, на нея непрекъснато й се предлагат ненужни и без бойна ефективност системи за ВВС, флота и сухопътните войски. България и останалите малки страни са оставени сами на себе си да достигнат с огромни лишения тази оперативна съвместимост, като лишат народите си от средства за преживяване. И това се нарича евроатлантическа солидарност.

За битката за военните училища

„За да се постигне някакъв компромис в ГЩ узря идеята за военен университет. Тя не беше много изгодна за Сухопътните войски, защото те си имаха достатъчно потенциал тогава да поддържат своите две училища, но ГЩ го наложи, за да спаси военновъздушното училище, което стана излишно поради съкращенията във ВВС. Не може да поддържаш военно училище с над сто преподаватели и да обучаваш 2-3 летци на година. Тогава изместиха и обучението на специалистите по ПВО за ВВС от Шумен в Долна Митрополия, за да имат по-голямо количество обучаеми. Поискаха да вземат и преподавателския състав, но не им разрешиха. Въобще цялата история с военните училища бе провокирана от идеята да се съхрани военно-въздушното училище под някаква форма... На един съвет на началник-щабовете поисках военните училища в Търново и Шумен да се върнат на Сухопътни войски. Имах идеята да формираме Висше военно училище на сухопътните войски, пък ВВС да си правят каквото щат с техните кадри. Но ГЩ не пожела да се откаже от идеята.... Убеден съм, че рано или късно ще се обединят всички военни учебни учреждения в едно и тогава ще престанат експериментите в областта на военното образование.”

За военната реформа

„Нито един президент, нито едно народно събрание, нито едно правителство не пожелаха да приемат закон за реформата. Закон, който да даде право за избор на военните. Право, което заслужаваха с приетата позиция по времето на промените на ненамеса, с достойната си служба на Родината. Закон, който да им осигури достойно напускане на армията. Закон, който да защити правата на общините, на бизнеса на гражданите.

„Петилетката в съкратени срокове!” си остана основен принцип на провеждане на реформите в армията, сполучливо приет от времето на социализма и настойчиво поддържан и прилаган по времето на демокрацията.”

За загубената битка

„Военните загубиха битката с политиците, защото останаха сами в тази битка. В хода на съкращенията те загубиха и последната си опора – народа на България. И това бе очаквано. Една армия като българската, която през цялото си съществуване след Освобождението е водила битки само за достигането на мечтата на българите – обединението на България, извендъж започна да участва в операции на хиляди километри от нашите граници, воювайки за една неприемлива за съзнанието ни идея за нов световен ред, в който на нас не ни е определено достойно място. От институция, заемаща винаги едно от челните места в проучванията за доверието на народа, в последните години тя се смъкна в долната половина на таблицата. Една армия от наемници, която воюва за неясни за по-голямата част от народа цели, не може да се надява на нищо друго.”

***

Кой е авторът на книгата „Под сянката на промените и закона?

Генерал-лейтенант от резерва Кирил Цветков е роден на 11 септември 1947 г.в София.

Основното и средното си образование получава в гр.София. Висшето си образование по специалността “ Органичен синтез “ завършва през 1976 година и получава степента “Магистър”. Същият е и Магистър по управление на военни формирования и Военен инженер-химик

През 1968 г. завършва с отличие и медал ВНВУ ”В. Левски” по специалността “Химически войски”- команден профил и започва военната си кариера като командир на взвод. Последователно заема длъжности като командир на рота и Началник на армейска школа за подготовка на младши командири. Впоследствие работи в Разчетно-аналитичен център за оценка на ядрената, химическа и биологическа обстановка.

През 1980 г. завършва със златен медал Военна академия за химическа защита в Москва, след което работи последователно в щабове на бригада, армия и Командването на Сухопътните войски като оперативен офицер. През 1988 г. завършва с отличие Академията на Генералния щаб на Руската федерация, след което продължава службата си в Командването на Сухопътните войски, като началник на щаба и впоследствие като Началник на Химическите войски, ръководи управленията „Ядрена, химическа и биологическа защита и екология“ и „Операции“. През 1996 г. получава първото си генералско звание. През 2000- 2001г. е на работа в ГЩ на БА, където формира и ръководи новото по стандартите на НАТО Управление J-5 ( Планиране на отбраната и въоръжените сили ), където се разработват всички доктринални документи, които подготвиха влизането на България в НАТО. От 2001 до 2003г. е Началник на Главния щаб на Сухопътните войски. На тази длъжност получава и званието генерал-лейтенант.

Излиза в пенсия през 2003г. по подаден от него рапорт.

Завършил е поредица от курсове в колежи и школи на НАТО и България и е участвал в много учения на многонационални мирни сили. Награждаван е с много отличия и предметни награди. Носител е на най-високите военни отличия.

След завършването на военната си кариера работи известно време като Старши консултант на фирми, занимава се с обществена дейност.

През ноември 2005г. е избран за Председател на новоучредената Асоциация на Сухопътните войски на България. Председател е и на Асоциацията за подпомагане на населението и защита на околната среда при природни бедствия и аварии „Свети Иван Рилски“. Член е и участва в ръководството на други граждански сдружения. Известен е с гражданската си позиция по много въпроси от живота в обществото, армията и държавата. Има издадени статии и доклади по въпросите на отбраната и сигурността.

Владее руски и английски език. Женен. Съпругата му е бакалавър-биолог. Има син, който е сержант от Българската армия и дъщеря- инженер-химик.
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 3

  1. #1
    Иван Харизанов 14 ное 2011, 17:31
     
    0
     
    0

    Какъв коментар да напиша? То - има ли думи?! "...армия от наемници, която воюва за неясни за по-голямата част от народа цели..." Ходят момчетата да мрат за някой долар, а не да покажат, че "обичат родината", а защото са бедни - храната не стига, или жилища нямат, а обикновено и двете...

  2. #2
    САС 14 ное 2011, 18:37
     
    0
     
    0

    Тъжно, тъжно ... и пак тъжно...

  3. #3
    ЗЕВС 14 ное 2011, 18:39
     
    0
     
    0

    Какъв е извода? Враг номер 1 на България са политиците и в частност МО ???

Напиши коментар

РЕГИСТРИРАЙТЕ СЕ, ЗА ДА КОМЕНТИРАТЕ СТАТИЯТА!


Регистрирай се

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker