Димитър Списаревски - първата българска жива торпила

Pan.bg 02 дек 2009 | 20:46 views (8741) commentaries(1)
img СПИСАРЕВСКИ, ДИМИТЪР СВЕТОЗАРОВ
Из книгата "Кой, кой е в българската авиация", автор Ц.Цаков

Първата българска “жива торпила”, първият герой на въздушната война 1943-1945 г.
Роден на 19 юли 1916 г. в Добрич. Потомък на известен с националното си самосъзнание и самочувствие, патриотизъм и доблест български род. Учи в софийската Втора мъжка гимназия и като участва в многобройните акции срещу несправедливите клаузи на Ньойския договор, израства и се самовъзпитава като най-откровен и безкомпромисен националист – той помита всичко, насочено срещу българщината и българското име. С буен нрав, неукротим и непоколебим, силен и красив физически и духовно, искрен патриот, болезнено чувствителен и душевно нараним. Приет безпроблемно в Авиационното училище, което завършва през 1941 г. Специализира пилотаж в Германия и Франция. Един от първите български изтребители, които удвояват феномена самолет Ме-109; един от тридесетината храбри летци, които защитават небето на България и столицата й през т. нар. Символична война. Първата българска жива торпила. Във въздушен бой над Долни Пасарел на 20 декември 1943 г. сваля една “летяща крепост”, а на друга прави огнен таран, при който сам загива.

image

Поручик (1943 г.), капитан (1953 г.), полковник (1992 г. посмъртно).

Списаревски Плюс: Спаича

“... Аз ще стана изтребач. Мундщровката няма да ме прекърши!” – казва Димитър Списаревски пред 144-те юнкери в трета рода на 56-и випуск на Военното училище. Довчерашният знаменосец на Втора мъжка гимназия за кратко време е станал техен кумир, техният Спаич. Силен и неудържим в своите пориви час по-скоро да извие криле!
Пред юнкерската рота застава висок, строен офицер от Щаб на Въздушни войски. Капитан в униформа на летец, с бяла риза и черна вратовръзка, наметнал зелена пелерина, закопчана с токички, изобразяващи глава на орел. С кокарда “пеперуда” и с гамаши, вместо ботуши на брича. Докато им обяснява, че в училището ще бъде сформиран въздушен взвод и какви са условията за желаещите да станат летци, един от юнкерите до Спаич някак присмехулно му прошепва:
- Униформата е хубава, но тия гамаши не ми харесват. Предпочитам ботуши.
- Това няма значение – едва чуто му отговаря Списаревски. – Защо гледаш краката? Гледай главата, пеперудката, крилата! Човекът лети, а ти се хващаш за краката. Казват даже, че ботушите са неудобни за, а ти се хващаш за краката. Казват




даже, че ботушите са неудобни за летците.
Минутният шепот между двамата секва, когато капитанът приканва:
- Тези от вас, които желаят да станат летци, да излязат десет крачки напред!
Пръв отмерва десетте крачки напред Спаич и застава пред капитана. След него се осмеляват и други, един от които е Стоян Стоянов. След време той ще окичи гърдите си с най-много ордени за най-многото си въздушни победи.
За беда обаче, в опиянението си, че мечтата и желанието му се сбъдват, Списаревски не отмерва добре следващите свои крачки. Изключен е от училище и 15 месеца трябва да дослужи като редник в Шеста пехотна търновска дружина-София. Неочакваният обрат от юнкера към редника поставя на изпитание самата мечта на Списаревски, ала той няма да се откаже от нея. Нима човек може да лети, без да се откъсва от земята. Не! За него това е все едно да ти разрешат да тичаш, но да ти завържат краката... С удвоена воля марширува с пехотния строй, заляга в окопите до деня на следващия обрат. Само 5 месеца доизслужва като редник, достатъчни, за да заяви отново: “Мунщровката няма да ме прекърши. Аз искам само едно – да летя!” Дружинният командир вече изпратил писмо до началника на Военното училище да бъде върнат като юнкер, защото по-достоен войник от него не помни да е имал.
На 5 ноември 1935 г. е приет отново в младши клас на училището и зачислен в трета юнкерска рота на следващия 57-и випуск.
Всеки четвъртък специален автобус откарва юнкерите летци от 57-и и 58-и випуск на летище Божурище. Там Списаревски диша по-леко, нищо че въздухът дъхти не на божур, а на прегоряло масло и бензин. Там и небето на летището изглежда по-високо, по-ефирно и светло. В самолетната кабина лостът за управление е в ръцете на шега, но един ден сам ще допира с крилете си това небе.
Свърши ли четвъртъкът, младите въздушници поемат по обратния земен маршрут към София. Струва им се, че автобусът лети. С насладени души до един запяват: “Ние сме авиатори – ето, да, ето, да! Ние пеем от сърце – ето да, ето да!” През шума на мотора от всички гласове се чува най-силно басовият тембър на мъжествения и атлетично изваян кумир на всички Спаич!
Истинското обучение на Димитър Списаревски като летец започва в края на април 1938 г. в Германия. Първия пилотски изпит взема на учебното летище край Кауфбойрен, а втория – на летището край Шлесхайм, където много пот се изцежда от розово-бялото му лице в закритата кабина, добре усвоява инструменталното и началното “сляпо” летене. Оттук, от Шлесхайм, той пише на майка си, че “не всяка майка ражда войник и не всеки войник става летец”. “Старай се да окуражиш все повече и повече сърцето си, за да може, не дай си, Боже, да посрещнеш някоя по-тежка новина за някой от синовете си. Говоря така, защото съм летец, а в живота на летците нещо обикновено е едно по-леко нараняване, па даже и по-тежък случай.”
Дори само тези редове са достатъчни, за да усетим непреклонния дух и влечението към саможертва на едва 22-годишния старши протупей юнкер, отдаден целия на самолета не самоцелно, а любителски. Иска да е не какъв да е летец, а изтребител. От 15-те вече произведени в офицерски чин само четирима продължават обучението си в изтребителната школа до Верньойхен. Един от тях е подпоручик Списаревски. Фигурният пилотаж и въздушният бой са неговата стихия във въздуха!
През юли 1939 г. Спаич се завръща от Германия и е зачислен в 3/6 изтребителен орляк. С любовта си към всичко българско и родно, с неутолимата си страст да лети за кратко време става любимец на всички. Времето е размирно и той с настървение се готви като за истински въздушен бой. Посреща “противника” и така връхлита върху него, че ще го помете с крилата си. Командирът на ятото сетне го наказва с думите: “Аз не искам в мирно време така да се блъскате и загивате, а само при война!”
- И тогава така ще се блъскаме! – отвръща Спаич.
На друго летище преди това дежури в ято с остарелите вече “Догани”. Шегуват се помежду си летците и един го пита какво ще прави с тях, ако се наложи.
- Що че правим с тия плюкала? Като видим че не може, че се бунем у него, и край! – на собдствения си шопско-полушопски диалект не на шега отговаря Спаич.
- У кого “че се бунеш”?
- Е па у кого, у враго! – потвърждава той с присъщата си решителност и смелост и за първи път предрича как би постъпил, ако дойде такъв момент.
Този момент идва. Изтребителният орляк на Чудомир Топлодолски е прелетял от летище Карлово в Божурище., въоръжен не с “плюкала”, а с най-новите “Месершмит-109”. На 20 декември 1943 г. за четвърти път край София се насочва цяла армада от американски “летящи крепости” и охраняващи ги изтребители. Срещу тях излита орлякът от Божурище. Така стига до своя звезден връх най-храбрият и най-величавият български въздушен ас Димитър Списаревски- Спаича.
“ДУХЪТ УПРАВЛЯВА САМОЛЕТА!”
Из “Спаичът” – очерк от Любен Овчаров, С., 1996.

Списаревски Плюс: Начин на умиране
На тези, които го помнят или знаят поне малко за него, може би им е ясно кой все пак е Дмитър Светозаров Списаревски. Той е спомен, но е загадка, той е гордост, но не и чудо. Ако обаче беше единствен, един-едничък, надали щяхме толкова много да се занимаваме с философията на избраната смърт, нито с подробностите около героичната му гибел. Далече преди страхотната японска пропаганда да предприеме взривната си акция “камикадзе”, и нашата направи немалко, за да стане достояние на всеки българин героичната саможертва на поручик-капитан-полковник Списаревски. Спомням си траурните новогодишни календари на 44-а с портретите на Списаревски и Кюмюрджиев. По стените над тях майките и бабите ни китеха венци, а под тях палеха кандилата. Такова нещо никога по-сетне не видях и не изживях. И то е било ясно, само че тогава бяхме млади и глупави. То е било ясно: потопени в скръб и безизходица, хората са вярвали, че пилотът като Списаревски ще избавят България от бедата, в която бяха я вътрачили мъдри политици, каквито не липсват и днес. Но “млъкни сърце!”...
Темата “Списаревски” ме е занимавала дълги години. Бях охладнял към нея, не и към Димитър Светозаров Списаревски, след като биваха затваряни устата на някои известни мъже герои, между които и генерал Захари Захариев. На Генерал впрочем бе трудно да се затвори устата, но той бе човек чувствен, свръхинтелигентен, умееше да псува наум и презрително да премълчава “неприлични” жестове. Генералът бе за Списаревски, той се покланяше на неговата смърт и величаеше начина му на умиране не като екшън, а като потребност за родината, каквато днес вече не знаем колцина от нас изпитват, освен може би най-много и отново пак авиаторите...

image

image

image

image

image

image

image
Лобното място на Димитър Списаревски във вилната зона на село Долни Пасарел

Друго ме плаши: намираха се хора, има ги и днес, които са дълбоко убедени, че Списаревски не е отишъл на съзнателно избрана от него смърт, а по невнимание се е сблъскал с “крепостта”... Тя ненадейно, разбирате ли, се пръкнала пред него и той, бидейки преди всичко (както някои безсрамно се гаврят с езика), бидейки преди всичко, хм... не (съвсем) добър пилот, чисто и просто не успял да избегне удара в противниковия “Боинг”.
И така нататък...
Тук мненията в правените от моя милост анкети за и против Списаревски се делят до степен да са му тягостни човеку разсъжденията против. Защото, моля за извинение, дори да е така, дори калпав авиатор да е бил тоя велик Списаревски, нали той все пак е от шепата храбреци, от легендарните защитници на София, който в жесток въздушен бой сваля две противникови “крепости”. Дори калпав да е бил, Бог да го прости, което пък никак не се връзва с оценките на бойните му другари, нали в този бой той е блестящ, сюблимен?
Между другото важна подробност е и тая, че Списаревски специализира авиация и във Франция, откъдето води групата купени и прелитащи за България “Девоатин-520”, и в Германия – пилотаж на Ме-109. “ е бил, според тогавашните разбирания и колегиални преценки, отличен въздушен боец. Но скандално шестващата все още “История на военната авиация на България” не пожела да го приобщи в съдържанието си и го остави извън борда на “поуките” си. Тя срамежливо мимоходом отбелязва само, че “на 20 декември 1943 г. в ожесточения бой загиват двама български летци. Свалени са три бомбардировача”.
Толкова.
Имената на ония от траурните календари, венците и кандилата са премълчани. Защо бе, джанъм? А иначе, ако трябва да сме точни, свалените в този бой самолети на противника, според бойния дневник на 3/6 орляк, не са 3 (три), а 9 (девет).
Не са малки тия грешки, поради което надали са неволни. И някога все пак трябва да имаме честта да разберем на кого ги дължим.
А може би “Карай, Керо!”, както би ни казал бай ни Продан Таракчиев?!
Обаче! Случаят Списаревски би могъл да бъде и частен, отделен и единичен, доколкото дълги години в отношението към бранителите на София от англо-американските въздушни армади в действителност липсваше отношение, а доколкото някъде го имаше, то бе негативно. Логиката: те са били против съюзниците, на които и ние бяхме съюзници. Същата тая логика е диктувала съвършеното предателство: авиаторите ни изтребители да си траят, докато ония с “крепостите” съсипват България. Неизтребима е тая логика впрочем и днес, когато именити “държавници” предават Българийката за дребни монети...

image

Но “млъкни сърце!”
Списаревски, разбира се, не можеше да продава България. Не можеше и да я предава. Той беше друг, от друго тесто, от друга “кал” и с друго сърце. Над Родината няма нищо друго, всички сме в нея, но под нея. Списаревски беше от друг сорт човеци, от ония, дето за тях смъртта е потребност, но и подробност пред светия олтар на Отечеството. Разбираме ли ние днес какво е това “сват олтар”, “отечество”?! Разбираме ли, бол ли ни, стряска ли ни, реже ли ни грижата за “светлия олтар на Отечеството”?!
Или хич не ни е еня?
И тогава бая наперчени български държавници с цилиндри, фракове, папионки и лачени патъци, с претенции, научни звания и степени, с маниери и вкус към жени и питиета не ги беше еня за олтара на Отечеството и мижаво ужким хленчеха за горката София, изпускайки всъщност и горката България, която като цяло не беше пощадена от противниците на нашите съюзници.
Тъй беше, да. Но Стояновци, Григоровци, Розевци, Списаревски влизаха в положението на България и се кланяха пред онзи несъществуващ за някого си олтар. Те бяха българи независимо от своята обреченост, нагледно, като велики уроци показваха как трябва да се пази България и българщината. И как трябва да се мре за тях. Ако пък си представим, че най-добре, за да са лоялни (към кого?), да си играят белота по летищата и да се наливат с коняк (ако го има), ако така си представим тяхното най-удобно за възприемане положително отношение към антихитлеристката коалиция, ще трябва, първо, да се попитаме какво ще каже майка България, и второ, кому са потребни махмурлии авиатори, не чули тревожната сирена за защитата на т. нар. родина.
Не! Българските авиатори бяха неразделна част от съдбините, живота и трагедията на майка България. Те не можеха да избират друга позиция, не умееха да съчиняват оправдания, не търсеха заслон от бомбите. И когато всичко живо се криеше от адските “крепости” на големия демократичен свят, те излизаха и излитаха единствени срещу тях, сами срещу стотици без съществени шансове за оцеляване. И без право на бягство от смъртта...
А всекиму се живееше. Да се лъжем ли, че беше иначе?
Та в тази обстановка авиаторите ни – живите като Списаревски торпили – се оказваха не между бягащите, а сред закрилниците. Разликата е съществена. Бягащите се отървават от отговорността. Елегантно или грубичко, но се отървават. Закрилниците не само защитават, но и търсят някакви, включително трагични ситуации, и активно се набъркват в тях, активно и съзнателно, нагърбвайки се с отговорност, обикновено значителна и най-често съдбовна. И колкото тая отговорност е по-голяма, толкова те са по-щастливи.
Може някому това да звучи невероятно, но е факт!
Тези хора – Списаревски и другите – отговаряха за съдбата на България, без да се заблуждават, че ще сломят противника. Те го биеха безмилостно, безпощадно, омразно, но и майсторски, цивилизовано, а в някои случаи и милостиво – нещо, което той въобще не заслужаваше, ако се съди по мародерството му. Таранът на Списаревски, подтикнат от философията на избраната смърт, беше и предпочитан прийом в случая и изобщо в цялата въздушна война над България. Иначе как да се оценява опълчването на две-три български цеви срещу стотици ангро-американски?
Тези хора – живите торпили – отговаряха за съдбата на България. Колкото и да бяха малко, както и да им беше омръзнал фасулът и да им бяха протрити калчищените гащи, величествени и грешни, те излитаха, те се бореха и мряха с един безпримерен героизъм.
Пред който трябва да се стои само мирно и с дълбок поклон!
Ала наричаха този светъл патриотизъм опасен “национализъм”, казваха за това истинско родолюбие, че е “фанатизъм”. Наричаха го дори и “шовинизъм”. Тъй вървяха нещата... И какво?
Забравяше се, че Времето е Главният Съдник! А който е забравил тази качественост на времето, то го е захлупвало и погубвало!
Но отново за Списаревски. Името му беше премълчавано, то бе и чернено. Съображения? О, имаше ги. Например според един секретен документ от суперсекретен архив поручик Димитър Списаревски на 26 юни 1943 г. участва в акция срещу партизани в района на летище Карлово. Ония, с патъците и папионките, с мадамите безсрамно и безумно вкарваха армията и авиацията срещу другата страна на дълго водената гражданска война, в случая съпротивата срещу фашизма. Не беше това работа на армията, още по-малко на авиацията – на авиацията й дай небе, на армията – победа на бойното поле срещу врага. Какви държавни врагове бяха антифашистите?
Не можах навремето да се сдобия с правото да надникна в споменатия архив. Но номерът на този фатален документ дълго време се размахваше като остен от тия, дето го днаеха, срещу всеки дори невинен и наивен опит да се каже нещо и под сурдинка за Списаревски. В замяна на което номерът, а и съдържанието на този документ тъй и не станаха публична известност. Защо ли? Нима защото Списаревски не е участвал в оная акция, а някому е потребно задочно и задсмъртно да го въвлече в нея? Или защото един от тия, дето размахваха остена, е бил в камионетката за оная акция и когато Списаревски е вдигнал чергилото, пръв него е видял с пушка в ръце и невинни очи? Или...
Е, добре. Дори да се обнародва документът, може ли непременно да му се вярва? Че колко подобни акции “документално” са засилвали – за чест и слава командиру! – или също така “документално” отслабвани за същата чест, според случая и обстоятелствата?! Може ли въобще да се вярва на един документ, напълно и частично? Или все пак трябва да се имат предвид и аргументите на свидетелите? Свидетелите, които отдавна и все повече редеят...
Въпрос на лична позиция е (не) участието в антифашистката съпротива. По света се цени повече участието. Но в борбата, както обикновено, има различни дейни участници. Тя си има своите парадокси и недоразумения, както и триумфите и катастрофите на отделните личности, възходите и паденията на душите им.
Та какво показват моите анкети? Участниците в тях твърдят, че Списаревски е един добре подготвен, по европейски, български офицер авиатор, който, представете си, страшно обича България. Съществуват много екзотични епизоди от биографията на Списаревски, има и кръчмарски инциденти, в които е намесена буйната му личност в защита на българското, независимо от кого поругано. Има и юмруци, и омраза, и мъст у Списаревски, щом е за българското. Това е.
А защо да ги няма?
Не е бил чужд на авнатюрата, обичал е приключенията този хубав и безсмъртен мъж Димитър Светозаров Списаревски...
Та хората казват, общо взето, следното. На основата на една заповед на командира на Българската въздушна ескадра “поканили” Списаревски да участва в претърсването на района югоизточно от летище Карлово. Претърсване за партизани, естествено. Не за гъби. Списаревсдки възразява: авиацията си има други цели. Обаче – заповед! Подчинява се Списаревски. Но с уговорката, че разбира това като една разходчица.. Една разходчица, излязла уви, не от най-приятните. Войниците на Списаревски (той е ротен командир) се натъкват в едно малко дере на двамина партизани. Естествено е да стане престрелка. Както е и съвсем естествено да има жертви. Но, казват хората, жертви не е имало. Единият партизанин бил ранен, другият – пленен. Говорят още хората, че самият Списаревски не бил стрелял.
И какво ще излезе, ако приемем за достоверен този може би най-омекотен вариант на действителния “антинароден” епизод от живота на Димитър Светозаров Списаревски? Нещо не съвсем приятно ще излезе, разбира се. Особено ако сме на антифашистки позиции. Следователно нещата се изясняват. Сякаш!
О, не съвсем, не съвсем... Дори наопаки. Употребата само на черната боя невинаги допринася за добрата рисунка във верните картини. А за Списаревски от тоя случай нататък беше предназначена и употребявана само черната боя...
Фатално действаше секретният документ, фатално редееха свидетелите. Невъзможно ми беше да открия фаталните партизани – раненият и плененият. Има ли милост и пощада за Списаревски? Пощада за грешките му, които остават недоказани, и забрава за героизма му, който е безспорен?
Ако в случая толкова много натежава антипартизанският епизод от живота на Димитър Списаревски, дори ако той е факт и се докаже достоверно, защо трябва да лежи като тежък камък, който свлича в подмолите на времето и задържа в забравата на годините националното достойнство на подвига му? Защо, след като навремето посмъртно го направиха капитан, 50 години по-късно го направиха полковник? Защо?
Списаревски беше от поручиците – лудите глави на боя, влюбените в родината сърца, бистрите умове на големите жертви.
Посмъртно. Защо? Нима Списаревски не живее?
Няма ли го вече Списаревски?
Ох, не знам, не знам...
Само народът може да осъжда и оправдава.
Забравил ли е народът Списаревски? И другите около него, дето мразеха фасула, но го ядяха, дето бях с протрити калчищени гащи, но летяха.
И се биеха, и побеждаваха при това.
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 1

  1. #1
    българин 11 яну 2014, 04:44
     
    0
     
    0

    не мога да пиша- плача за тоя мъж!

Напиши коментар

РЕГИСТРИРАЙТЕ СЕ, ЗА ДА КОМЕНТИРАТЕ СТАТИЯТА!


Регистрирай се

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker