ПЕТКОВ, ИВАН Известен авиационен функционер и възпитател

Pan.bg 20 юли 2013 | 16:15 views (4881) commentaries(0)
img ПЕТКОВ, ИВАН
Известен авиационен функционер и възпитател.
Роден на 26 септември 1932 г. в с. Вълчек, Видинско. Произхожда от селско семейство. Завършил е военно училище, Военна академия “Г.С.Раковски” и Академия на Гражданската авиация в Ленинград (Санкт Петербулг), СССР (Русия). Работил е 20 години във военната и 18 години в гражданската авиация. Бил е заместник-командир на авиационен полк, заместник-директор на авиационен полк, заместник-директор на Транспортна авиация (сега Авиокомпания “балкан”), инспектор в командването на ПВО и ВВС и Министерството на народната отбрана, главен специалист по кадрово осигуряване на Авиокомпания “Балкан”.
Издал е “Наръчник на екипажите на самолети на Авиокомпания “Балкан” (ДВИ, С., 1985 г.), “Крилати хора” – документални разкази (ИК “Галактика”, В., 1990), съавтор е на “История на българското въздухоплаване и гражданската авиация” (ИК “библиотека 48”, С., 1992).
Полковник от запаса.
(По автобиографични бележки, 1997 г.)

Петков Фрагменти (1): “Ще я има родната авиация”
• “В авиацията встъпих като в храм след завършване на военното училище. Приех го като реализация на една непостижима мечта за ония следвоенни години за такива като мен селски момчета, далече от големите авиационни центрове на страната ни. Три са етапите на моя авиационен живот, на който отдадох всичко, на което съм способен: укрепването на бойната авиация в трудните 50-60 години в 11-и авиационен изтребителен полк в Габровница; изграждането на летеца на бъдещето на България през 60-те и началото на 70-те години като заместник-командир на учебно-боен авиационен полк във ВНВВУ “Г.Бенковски”; новите времена на гражданската авиация със смяната на поколенията летателни и инженерно-технически кадри със завършилите авиационното училище – профил БГА.”
• “След напускането на авиацията поради пенсионирането ми проявявам непрекъснат интерес към развитието на ВВС и с удоволствие мога да констатирам, че сега военната ни авиация е комплектувана с прекрасни, високо подготвени летателни и инженерно-технически кадри и ръководен състав с високи професионални и морални качества, мнозина от които лично познавам.”
• “Днешната ни авиация се намира в ръцете на едно талантливо авиационно поколение, което е способно да изведе ВВС отново на световно ниво. На нашите летци им дай хубави самолети и достатъчно нальот, па чакай от тях спокойно върхови постижения.”
• “Най-радостните ми мигове в авиацията, за които никога нищо не искам да забравя, са свързани с първите полети на нов тип самолети на бойните ни летци




в нашия авиополк; първия самостоятелен полет на младите курсанти; първият полет на новия командир в БГА; голямата, присъща само на авиацията дружба между летеца и техниката, летеца и ръководителя на полетите, между членовете на екипажа, между водача и водения, изобщо в авиационното семейство на всеки авиационен колектив; голямата любов на хората от авиацията към авиацията, която е цял живот – най-близките ми приятели за цял живот са от авиацията. Никога няма да забравя всички мои колеги, с които делях много радости и много мъка през тези 40 години в авиацията.”
• “Не искам да си спомням за никого с нищо лошо, чужда ми е завистта, не съм злопаметен. Обичам хората и затова ми е леко на сърцето... Уверен съм, че въпреки всички трудности, на българина му се удава летенето и родната авиация ще я бъде и днес и во веки веков.”
(Из анкета на автора “ХХ век: Българска авиация”, 1997 г.)

Петков Фрагменти (2): “Само трима...”
Сигналът за излитане, подаден от онова ръждясало ремарке с проклетото му скърцане. Червеното огънче от цигарата на младия изтребител след първия самостоятелен полет. Тропотът на конската каруца, с която старшина Димо Калинов разнасяше допотопните панцерови лампи край полосата за нощно летене. Накратко, само за трима пилоти.
И летците. Пенчо Пиронов – Пинягата, както му викахме. Как го харесваха момичетата такъв немарлив и муден в походката, в приказките. Дали си падаха по черната къдрава коса, дали по това, че почти не ги забелязваше, или просто разбираха какъв достоен и честен мъж се крие зад възпълничкия добродушен вид на Пинягата?
Виж, приятелите си добре забелязваше. И не само това, ами и пукнатина колкото косъм не позволяваше да тръгне в отношенията им. Отвращаваше се от егоизъм и завист като от грозни насекоми. На всичко отгоре Пенчо Цветков Пиринов беше голям изтребител, от най-големите тогава.
Денят, в който генерал Захариев внезапно пристигна на летището и ни накара да предложим един летец за авиационната академия в Съветския съюз, никой не изгуби секунди в двоумение. “Само Пенчо е за там! Той ни е математикът и инженерът във въздуха, той ще и нашият летец-учен!” събра всички ни в гласа ни някой.
Викаме при генерала, а той:
- Другарю генерал, не знам как да ви моля. Точно вие би трябвало да ме разберете – не мога без летенето. Не ме пращайте. Друг да бъде, всички тук са отлични момчета.
- Пенчо, послушай стария авиатор. Никой няма да ти открадне летенето, пък не е само то в твоя живот. Как не разбираш, това е Москва, център на един свят и на една култура. За тази академия хората насън се стряскат, очи и уши няма да ти стигнат толкова неща да видиш и чуеш. Пък и си млад. Ще вземеш да доведеш и някоя хубава рускиня... – подсмихва се генералът.
Навивахме го, навивахме го, докато склони. Замина. И завърши със златен медал В това изненада нямаше, но друго се питам. Колко ли абсурден е сега такъв разговор за днешните младоци: да ти да ти дават академия и бъдеща кариера на тепсия, а ти да се дърпаш. Бездруго съм сигурен, че те и повече знаят, и повече могат днес от Пенчо тогава. Но за добро или зло, им липсва тая негова “наивност”. Друг да съди за добро или за зло, знам само че едва ли без нея щяхме с толкова топлина да си спомняме за Пенчо Пиринов.
По-нататък Пинягата беше командир на полк, беше и началник-щаб на Военновъздушното училище. По едно време го закъса със здравето, та не можаха да го качат по-нагоре в служебната авиационна йерархия. Добре че не е от тия, дето ще съжаляват. Знам, слава богу, че е жив и здрав.
Другите изтребители. Двойката на Звездо и Вичо, дето толкова си приличаха и различаваха, че тонове въглища трябваше да изгорим с тях през зимата, за да ги опознаем.
Звездо ни беше интелектуалецът. Син на стар интелигент, замислен и малко меланхоличен, той беше странен “ренесансов” летец. Четеше и в най-неочакваните ситуации, знаеше как да гледа живописни шедьоври, умееше да слуша музика не само за настроение. Някак естествено свикнахме да се учим от него на етика и култура. Направихме го наш “литературен справочник”, за да си спестим лутанията в неизбродния за нас тогава лабиринт на книгите. Той веднага ни върна доверието с часовете, когато ни четеше собствените си творби, които така и не издаде. Не знам защо.
Нищо чудно, на каквато и длъжност да го назначаваха, каквато и деликатна задача да му поставяха, той приемаше всичко като приятно предизвикателство и пасваше като шлифовано камъче в най-трудните мозайки. През 1979 г. с него ръководехме акция по превозване на поклонници от Иран до мюсюлманския Божи гроб. Бил съм много пъти “вътре” в такива сложни операции, но тази беше най-безупречната – почеркът на Звездо. Тогава ситуацията в Иран не беше лека, за пръв път светът видя завоите и странностите на една ислямска революция. Летяхме от иранските летища Табрис, Абадан, Бандерабас и Захедан през сложни политически, религиозни и психологически пейзажи. Звездо трябваше да мисли еднакво сериозно за чисто технологичната, чисто протоколната и човешката страна на всеки полет. Беше проучил до най-тънки детайли психиката и ритуалите на мюсюлманите. Когато ги описваше, около него неусетно се трупаше букет от лица със захласнати от изненада погледи.
Постепенно импровизираната предпазна мярка се превърна в необходимост. По време на пребазиранията по иранските летища Звездо провеждаше истински университетски лекции с трубка в ръка сред претъпкани от екипажи самолетни салони. Беше си направо военно време, едно след друго се трупаха неочаквани усложнения, а той трябваше да ги отстранява сам, на място, без забавяне.
Кризите на съдбата не пощадиха нашия летец, дипломат, писател. Първо преживя тежко катастрофата на Ту-134 през осемдесет и четвърта, а после, след взетите от Министерството на транспорта мерки, “изгоря” от ръководната длъжност в гражданската авиация. Нещо се прекърши в него и спря да лети – не се учудвам, интелигентните хора винаги са преживявали по-тежко всеки удар. Но не можа да излезе от авиационното притегляне. Замина като представител на авиокомпанията в африканска страна...
Другият от “дуета”, Вичо, с години можеше да ти обърка представите за човешки характер. Също произхождаше от образовани и начетени родители, но на пръв поглед, пък и на втори, не блестеше с кой знае каква ерудиция. Уж я караше отгоре-отгоре с изкуствата и науките, а изведнъж ще се включи в някои от нашите спорове с дошло изневиделица ниво на компетентност. Направо ни затваряше устата хем от изненада, хем с безапелационна убедителност. Висок, малко понапълнял за годините си, малко недодялан и по-доверчив от момченце. Но като кажеш “джан съкма”, помиташе като стара шума всяка глупава разправия, а другите ставаха послушни агънца.
Изглеждаше, че по най-разсеян начин пропуска повечето случки около себе си, но ако с онова негова тайнствено сетиво усетеше, че се заобикаля истината, ела да видиш какво става. А в небето се преобразяваше, все едно че е преоблякъл характера си със стоманен костюм. “Горе е Вичо Стоев”, познаваха безпогрешно другите и се заглеждаха как ще кацне точно върху знака “Т” на бетонната писта.
Същият този мъжествен летец понякога на земята се оказваше по детски милостив. Загина нашият приятел Алексиев и тогава Вичо плака, без да се сдържа, без да се срамува, без дори да се сети да изтрие сълзите от неузнаваемото си лице. Само повтаряше:
- Къде бяхме ние, идиотите, когато ни казваха, че лети много ниско над нивите? Приятели ли бяхме? Боклуци, а не приятели, щом думичка не му казахме...
На събрание по случай тридесет и петте години на летище Габровница най-лесният въпрос във викторината беше кой летец е летял без прекъсване от първия до последния ден в поделението. “Вичо Стоев”, избухна общият отговор. Чудно, колко красиви, опасни и горди часове от един живот могат да се съберат в произнесеното като заклинание име от няколко десетки мъжки гласове. И край.
(Из “Крилати хора”)
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

РЕГИСТРИРАЙТЕ СЕ, ЗА ДА КОМЕНТИРАТЕ СТАТИЯТА!


Регистрирай се

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker