Септември 1875 г. – Старозагорското въстание

Pan.bg 02 окт 2019 | 14:13 views (250) commentaries(0)
img Източник:"Armymedia.bg'';Автор: Добромир Пелов
Снимка:"Георги Апостолов, загинал като Ботев четник, Михаил и Георги Жекови – героични жертви на Старозагорското въстание"

image
Водачът Стефан Стамболов

„Стамболов, като главатар на въстанието, който трябваше да се отличава уж по всичко от другите, малко внимание обръщаше на формите и скъпите оръжия. Той се облече най-после и по причина, че дрехите и добрите оръжия бяха разграбени вече измежду бунтовниците, задоволи се само с една стара кремъклийка и с един селски калпак без никакви украшения.”

Така описва Захарий Стоянов в своите безсмъртни „Записки по българските въстания” вечерта на 16 септември 1875 г., когато в къщата на братя Жекови в Стара Загора бунтовниците се готвят да излязат на сборния пункт при Чадър могила, където да дочакат стотиците обещани юнаци от селата и заедно да „ударят” града. Такъв бил замисълът на Стефан Стамболов, който наистина е имал основания да каже след две години, че „не може водачът на всички български въстания да го командва някой си руски прапоршчик”. Такъв бил мотивът му да не се запише в Опълчението…
Тъй като по това време Стамболов е 21-годишно „хлапе”, както той сам се определя, а легендите за старите войводи са още силни, организаторите на Старозагорското въстание търсят тяхната помощ. Така намират един дядо Никола от с. Хаине. „Всички присъстващи, най-много любопитният Стамболов, зяпаха в устата на страшния разказвач, който лъжеше безобразно”, разказва Захарий. Войводата се опива от собствените си думи колко турски глави бил отсякъл и се кълне, че в селото си има „под команда” 700 юнаци. Когато подир няколко дни, след провала на въстанието в Стара Загора, „четицата на Стамболов”, както Захарий нарича двайсетината отчаяни юнаци, стига до с. Хаине, едва успяват да събудят „отспиващия си на хладина войвода”, който трепери от ужас, че „къщата му ще запалят”.
„Това е общата характеристика на всички лъжевойводи в по-новите времена, пише Захарий. Те никога не са се одушевявали от патриотически вдъхновения, както това е било с младите работници… По време на Заарското въстание много момчета се събраха из румънските градове, които нямаше кой да поведе… Нашите войводи бяха станали цели барони. Панайот Хитов се отнесе, все по това време, още по-унизително. Той докопчил от комитета около 250 жълтици, уж да събира чета, с които




избяга в Сърбия, като си купил от Румъния лозови пръчки, да си сади лозе в Белград.”

На сборния пункт Чадър могила над Стара Загора четата на Стамболов напразно чака с часове. „Чак сега ние бяхме уверени наздраво, че сме излъгани от заарските патриоти и от отчаяните си братя селяни”, пише Захарий, като хвърля вината върху градските членове на комитета, тъй като по-късно се разбрало, че около града имало над 1500 селяни, които чакали като сигнал да видят пожар над чаршията, за да навлязат. „Чакахме час, чакахме два, а числото ни се колебаеше между 20–25 души, разказва летописецът. Оставаше още малко време до определения час, т.е. часа 5, когато трябваше да ударим на града. Да направим това, само с 25 души, беше невъзможно… Когато байрактарят сне знамето от Чадър могила и ние се отправихме за към Хаинето през заарските лозя без път, градският часовник удари не пет, а седем (по турски), като да искаше с това да ни каже сбогом…”

Зов без ответ

„Четицата”, от която някои се откъсват и се връщат по домовете си в Стара Загора, поема към Балкана, където е с. Хаине на „войводата” дядо Никола. По пътя минават през българското село Новата махала, където са обещали на Стамболов „до 40–50 млади юнаци”. И там разочарованието е пълно, разказва Захарий: „Щом ние се наядохме и поискахме да ни приготвят 40-те души, които бяха обещали да ни дадат като помощ, за да се върнем и нападнем на града, дядо поп се зачеса зад врата, старчето, което декламираше стихове, стана невидимо и веселите преди малко селяни захванаха да се събират по хармана по няколко души на едно място и да шушукат тайно… Не можем да ви дадем никаква помощ от селото си по две причини, беше отговорът на селяните. Първо, че ние оставаме сами между толкова турски села, а второ, че от никое друго село няма да ви са дали ни един човек…”
В Хаине „войводата” Никола все пак приютява скиталците, макар и в кокошарника си. Започват мъчителни преговори, поне да се намерят двама водачи, които да изведат комитите на скришно в Балкана, а единият да проводи Стамболов до родното Търново, където той се надява, че въстанието е по-успешно. „Пъргавият Стамболов, пише Захарий, беше готов да отиде не само в Търново, но и на оня свят, стига само да можело да се направи нещо. Труд, мъки, неволи, глад, смърт и пр. бяха за него море до колене. Той изля своя яд на събравшите се в дома на дядо Никола мустакати юнаци, които наричаше страхливи баби, малодушни, нерешителни и пр. Всички присъстващи мълчаха с наведени глави.”

Скиталци по Балкана

Все пак се намира един бай Станчо, който повежда останалите четници да търсят скрито място в Балкана. Застига ги пороен дъжд, преминал в лапавица. На няколко пъти пресичат пълноводната Тунджа. Целите са мокри и премръзнали, а револверите така ръждясват, че барабаните им не могат да се превъртят…” Маенето ни из Балкана нямаше никаква цел, затова решихме да се върнем пак в с. Хаине, да се преоблечем в селски дрехи и докато не са се разшавали още турците, да си търси всеки късмета, накъдето му видят очите”, пише Захарий. Посрещането в селото пак не е възторжено. „Дядо Никола ни обвиняваше, че не сме почакали още един-два дена на Балкана. Сега той се чудеше накъде да ни скрие. В селото бе невъзможно да влезем втори път, според както уверяваше той. Хляб даже не посмеял да ни вземе от къщата си, защото турците на всичко обръщали внимание…”

Въпреки мъките и неволите спасение намират и Стамболов, и Георги Икономов, и Захарий, за да тръгнат след няма и половин година да палят бунта на Априлското въстание. Геройски загиват братята Михаил и Георги Жекови. „Останалите жертви на Заарското въстание, пише Захарий, са Стефан Чифутов, обесен в Одрин, бачо Колю Райнов, 60-годишен старец – обесен в Пловдив, Колю Ганчев, първият деятел на революционния комитет, и Господин Михайловски – обесени в родния си град Стара Загора, а Руси Клепалото – в Татар Пазарджик. Обесването на тия мъченици, които бяха затворени от по-напред в Одрин, се извърши пролетта през 1876 г., когато се дигна Панагюрското въстание. бесиха така също в Чирпан и Христо Бабата, който приготовляваше въстание в тоя град същата година…”
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

РЕГИСТРИРАЙТЕ СЕ, ЗА ДА КОМЕНТИРАТЕ СТАТИЯТА!


Регистрирай се

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker