ТЪЖНА ВЕСТ: ЗАВИНАГИ ОТЛЕТЯ ПИЛОТЪТ ВЛАДИМИР ФЕСЕНКО...

Pan.bg 23 апр 2019 | 14:57 views (958) commentaries(0)
img На 20 април завинаги отлетя от нас летецът, българският ас, патриот, поет и писател Владимир Фесенко.
Наш голям приятел, непоправим оптимист и прекрасен авиационен поет! Автор и на книгата "Покорено небе".
Поклон пред светлата ти памет!
Орлите не умират, те отлитат.

Погребението ще бъде на Централни софийски гробища, утре в 11. 00 часа.
От редакцията на сп.КРИЛЕ


------------------------------------------------------------------

Владимир Фесенко. Авиаторът с особена фамилия. Ветеран от авиацията. Офицер от запаса. От първата ми среща с него той ми направи неизгладимо впечатление, което ще остане за цял живот. Интелигентно лице. Особен поглед. Иронична усмивка, която не слиза от лицето му - така е било и в най-напрегнатите мигове от всекидневието на летците. В своята забележителна биография - човешка, личностна и професионална, той има 18 000 часа, прекарани в небето. На 13 типа различни самолети. Колко струват за пилота тези часове и какво означава преминаването на всеки нов тип самолет, само той си знае.
Животът на пилота е всекидневен горещ спор с битието и неговата същност, в който той е активната страна, активното действащо лице. Един постоянен изпит, постоянна проверка, постоянно доказателство за стойностите в постоянен риск, който се превръща в начин на живот, в бит. Рискът да се окажеш в кабината на метална птица, огненото сърце на която диша със силата и мощта на десетки хиляди конски сили. Рискът в един полет да изпиташ огромни натоварвания, които не са били познати в авиационната епоха преди това. Когато понякога за секунди изгубваш съзнание, но точно знаеш в кой момент от фигурата на висшия пилотаж съзнанието отново ще се върне и ти уверено ще продължиш да чертаеш в небето, да рисуваш, да извайваш като забележителен художник всеки елемент от полета с шеметна скорост на огромна или пределно малка височина. Не можеш да видиш тънките струйки на кондензията, които чертаят твоето битие в синьото небе над родината. Небето, което те е обсебило завинаги. Небето на твоето единствено "Аз"!
----------------------------------------------------------------------------

ФЕСЕНКО, ВЛАДИМИР ЮРИЕВ

Една от най-колоритните, обаятелни и невъзможни личности в българската авиация за всички времена.
Роден на 1 май 1934 г. в гр. Шумен в работническо семейство. Завършва НВВУ “Г.Бенковски” през 1957 г. Майор от запаса, военен пилот първи клас, изтребител-прехващач, бил е командир на звено. В селскостопанската авиация лети от 1974 до




1991 г. Има общ нальот 18 000 часа, изпълнен на 14 типа самолети.
Поет, белетрист, кинодраматург. Издал повестта “През девет години в десета” (1970 г.), сборника разкази “Утре ще бъде ветровито” (1971 г.), публикувал е във всекидневния и периодичния печат, с творческо участие в поредица авиационни документални филми, радио- и телевизионни предавания.
(По автобиографични бележки, 1996 г.)

Фесенко Фрагмент (1): “Ние не летяхме напразно!”
• “В авиацията ме доведе обстоятелството, че живеех като малък на улица “Аероплан”, там, където Георги Божинов навремето строил уникалния си самолет. Аеропланът на Божинов впрочем живя твърде дълго и ние, децата от махалата, вкарвахме въглищата на бай Георги в мазето, а той даваше да ритаме педалите в кабината му. Ходех с една тенджера на главата и все се виждах пилот. Друга професия за мене не е имало.”
• “В авиацията няма нищо второстепенно.”
• “Най-големите победи в живота ми бяха, когато сложих курсантските пагони и белите ръкавици, после – офицерските сърмени пагони, при всеки първи полет на нов тип самолет. Радостен и силен съм бил, когато съм излизал от тежко положение.”
• “Сега ме е най страх за младите летци, съпричастен съм към всеки техен полет, те имат основание да отиват неуверени съм самолета.”
• “Небето е обсебило живота ни, годините тежат на раменете, и сякаш тези пътища пребродени са водили сърцето ми към тебе.”
(Из анкета на автора “ХХ век: Българска авиация, 1997 г.)

Фесенко Фрагмент (2): “Дюлите са разпилени!”
... Стоя над тебе, мамо! Ако не са тези цветя, ще помисля, че само си заспала. Един дървен капак скрива лицето ти със застинал на него упрек. Понасят те на ръце. Ти си така лекичка. В живота на никого не си тежала. Колата чака пред входа. Черна кола със скърцащи колела. Поставят те в нея и тръгваме. Последното ти пътуване е това. Ръми. Алеята е удавена в локви. Тези, които те придружават в твоето последно пътуване, преминават на тротоара. Кално е.
Леля Николина ме хваща подръка.
- Ела – казва.
– Ти трябва да вървиш след нея.
Локвите се разпръскват под стъпките ни.
- Майка ти беше добър човек, сине, затова така вали? – шепне до ухото ми старица, облечена в черно.
Само аз зная колко си добра, мамо... Никой не те познава така, както аз. Знаеш ли колко ще ми липсваш? Винаги си мислила, че мога да живея единствено с моите самолети. Ревнуваше ме от летището, но не беше права. Прости ми, че ти го казвам. Много пъти съм искал да ти кажа това, сега не зная кое ме е спирало...
Днес произвеждат моите момчета, мамо! Офицери стават. Разказах ти за тях. Трябваше да бъда там... не можах! Какво да се прави? Те няма да се сърдят, ще ме разберат. Изпратиха ти много поздрави. Кадаха: “Поздрави майка си от нас!” Пожелаха да живееш още дълго. Не успях да ти го кажа. Все закъснявам, мамо...
Бавно се претъркулват колелетата. Сълзите ми се смесват с капките, скриват мъката ми.
Гробарите ни чакат. Те никога не закъсняват. Спускат те в гроба.
Казват ми: “Хвърли шепа пръст!” – навеждам се. После избягвам. Не, това не е бягство, то е просто едно тръгване. Не зная защо. Излизам от гпробищката. Свивам покрай тях и стигам. Отварям портичката. Тя пропява. Градината е оросена от капките.
- Мамо! – казвам. – Аз се върнах.
Никой не ми отговаря.
- Скоро ще си взема отпуск, мамо. Тогава ще дойда задълго. Ще измажа къщата. Виж каква е олющена. И оградата ще оправяа... Когато си идвам след дълго отсъствие, ти ще ме посрещнещ застанала пред синята ни къщичка.
- Завърна ли се, скитнико? – ще питаш. – Омръзна ли ти небето, при майка си реши да се завърнеш?
Ще те целувам. Старите ти кости ще пращят в ръцете ми и ти ще си представяш, че татко се е върнал. Няма връщане оттам, мамо.
Дюлите са все така разпилени по земята. Сълзите ми пресъхнаха. Дъждът продължава да мокри очите ми. Излизам. Спирам се отвън. Докосвам лицето си до една от мокрите, прогнили дъски на оградата. Стоя така миг-два, не зная колко, тръгвам отново. Поглеждам стрелките на часовника. Дванадесет.
Огнян, Руси и Трифон са вече офицери...
(Из “През девет години в десета”)

Из "Кой кой е в българската авиация" - автор Цветан Цаков
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

Задължителни полета*

За реклама

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Новини от агенция Xinhua

Прочети още
eXTReMe Tracker